Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

гробищата. Явно мисис Антонели беше възхитена, че можеше, макар и само в разговор, да общува с такава

знатна личност.

Смехът се увеличаваше. Сега дядо дразнеше Клара за приятеля и.

— Тия младежи нищо не представляват в сравнение със старото поколение — обяви той високомерно.

Дядо и мисис Антонели започнаха да разменят тостове: «За Италия», «За Шотландия», а на нас с Анджело

разрешиха да станем от масата. Заедно с Николо ние се вмъкнахме в стаята на чичо Виталиано. Натиснахме

копчето на регистъра с маркировка «piano» и започнахме тихо да свирим на латерната. Имаше четири мелодии:

«Шотландски камбанки», «Напред. Христови воини», «Боже, пази краля» и «О, Мария днес те венчаем с цветя»

Николо също се наслаждаваше на музиката. «Шотландски камбанки» беше любимото ми парче и когато до

ушите му достигнаха познатите трели и звънтене, той започна да танцува и подскача пред нас. Тъй като се

почувствува в центъра на вниманието, стимул, който му липсваше в другата стая, и старанието му нарасна, той

побягна по коридора и подскачайки, се върна с една шапка — дядовата шапка. . . После заситни нагоре-надолу с

нея като някое голямо конте, от време на време я сваляше и се покланяше. Смехът ни го поощряваше. Започна

да бръщолеви нещо, закрепи шапката на опашката си, а после, надминал себе си, я пусна на главата си. Давайки

си вид на разгневен, той с вик я махна от главата си, започна да я рита из стаята, прекатури се през нея, сетне се

сви и се престори, че спи в нея.

Двамата с Анджело се тресяхме от смях, когато вратата се отвори и в стаята влезе чичо Вита. Мрачното му

безмълвно лице изразяваше недоволство. Той вдигна Николо, погали го и го сложи в кошницата в ъгъла на

стаята. После вдигна дядовата шапка, изчисти я с маншета си и изрече нещо на италиански. Анджело се обърна

към мен:

— Каза, че дори глухите ще чуят подобен шум в стаята. При това днес е такъв свят ден. . . Иска да седнем и да

изпеем някой химн — И Анджело добави вече от себе си. — Чичо Вита е много набожен.

— Той ти каза и нещо друго?

— Е, добре. . .каза, че дядо ти вече е изпил три бутилки вино. . .сам. И че стиска ръката на нашата Клара под

масата,

Притихнал, седнах на пода до Анджело, а чичо Вита с маниера на истински виртуоз завъртя дръжката на

латерната. Запяхме:

«О, Мария, днес те венчаем с цветя, царице ангелска, царице на май. . .» Щом свършихме, чичо Вита се

усмихна. Анджело преведе:

— Той казва, че никога, никога не трябва да забравяме колко чудесно е човек да има божията милост. И нищо

ако в този момент паднем мъртви, убият ни или ни нарежат на парчета. Ще отидем право на небето.

Тогава чух, че долу ме викат. Беше време да си вървя. В антрето дядо се сбогуваше. Той многократно разтърси

ръцете на мистър и мисис Антонели, с бащински жест прегърна Клара през кръста и отбеляза:

— Наистина, мила моя, трябва да позволите това приятно право на човек, достатъчно стар да ви бъде баща.

— Довиждане, довиждане!

Всички се смееха весело освен приятеля на Клара, Тадиъс Геръти, който тъкмо влизаше и силно почервеня,

когато видя как дядо целуна Клара.

Вървяхме с дядо по улицата. Главата ми се въртеше от радостните събития в този паметен ден. Дядо също

изглеждаше развълнуван, очите му светеха, бузите му пламтяха, а от време на време леко, само леко се

затрудняваше с равновесието.

Божията милост! Думите на чичо Вита се върнаха при мен като устремена птица вестител. Не е ли причина

виното «Фраскати», още клокочещо в стомаха ми, изведнъж за миг да ми се подобри настроението и сърцето ми

да се изпълни с неясен светъл възторг? Знам. Да, знам, че се причестих добре, да, може би дори отлично. Дълго

задържани баналности се събират като топка на езика на дядо. Но изведнъж, неспособен да се въздържа, аз го

изпреварвам. Поривисто стискам ръката му.

— О, дядо, много обичам благословения ни спасител. . . Но не забравяй, че и теб обичам!

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

През август скитаме из полята с обгорени стърнища и прашен жив плет. Редките блуждаещи ветрове полюляват

клюмналите дървета и те само уморено въздишат — това е протестът на земята, изтощена от голямото

плодородие. Повечето състоятелни жители на Ливънфорд се намират със семействата си край морето.

Опустелият град ми изглежда непознат, стъпките ми отекват по пазарния площад, видът на безлюдните

калдъръми, на покривите, издигащи се един над друг на фона на назъбените стени на замъка създават