Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

поръси със светена вода. И все пак се радвам за него — зная, той иска да ми е полезен. Чувам го как се навежда

и вдига ръкавицата на мисис Антонели. . . или молитвеника й.

Камбаната на храма бие и богослужението започва. Следя всичко точно,чета молитвата преди причастието, по

очаквам, очаквам само онзи момент, който ще направи тази служба по-различна от другите преди или след това.

Колко малко време остава! Чувствувам някакъв вътрешен трепет. И тогава «Domine non sum dignus» Най-после,

най-после! Удрям се три пъти в гърдите, сетне с разтреперани колене ставам заедно с Анджело и другите,

приближавам перилата на олтара. Чувствувам погледите на богомолците върху себе си. Нещастната ми глава се

върти замаяна, щом виждам да се приближава каноникът Рош, облечен в красивите си одежди с потира в ръка, и

напразно се опитвам да си спомня как се извършва поклонението, надявам се да не се посрамя, затварям очи,

вдигам глава, разтварям разтрепераните си устни както ни е учила преподобната майка и шепна наум последна

молитва: просто думата «Исусе».

Нафората ме изненадва — толкова голяма и суха върху езика ми, а очаквах да е влажна и необикновена. Трудно

ми е да я разположа в пресъхналата си уста, да я глътна. Връщам се на мястото си пламнал, държа с ръце

разтупканите си слепоочия и накрая я гълтам. Нищо не ми се случва, не чувствувам никакъв приток на благодат,

никаква видима промяна в душата си. Вълна на разочарование ме залива. Нима «лошо». . .не, не, спирам хода на

мислите си в тази страшна посока и със страст се залавям за молитвеника си. Благодарствената молитва ме

успокоява. Вдигам глава и нежната, отправена към мен усмивка на Анджело до мен и дядовата кашлица отзад

ми вдъхват увереност. Започва да ме завладява чувството на гордост от извършеното. Присъединявам се към

всички в молитвата след богослужението.

.....................................................................................................................

1 Domine non sum dignus (лат.) — Господи, аз съм недостоен — Бел. пр.

.....................................................................................................................

Навън сега грееше слънце и след като за миг си разменихме усмивки с манастирските сестри, дядо и семейство

Антонели ме заобиколиха, поздравиха ме, разтърсиха ръцете ми и горещо ме прегърнаха. Моят забележителен

роднина вече беше близък приятел на италианското семейство. Те изглеждаха във възторг от него, не, очаровани

от него. Той ме представи на мистър и мисис Антонели, на по-голямата им дъщеря Клара и на чичото на

Анджело — Виталиано, около петдесетгодишен мургав мъж, тих и далечен, както е при напълно глухите хора.

Всички ми се усмихваха, а мисис Антонели, пълна черноока дама с тъмен бретон с малки златни халки на

ушите и зелена кадифена рокля, сияеща, майчински ме гледаше и повтаряше:

— Какъв хубав приятел си има малкият ни Анджело!

После мистър Антонели, мургав като жена си, но по-нисък от нея и вече оплешивяващ изведнъж удари юмрук в

дланта си обърнаа към дядо големите си тъжни очи съвсем като очите на Анджело, само че с торбички под тях

— Мистър Гау — възкликна той пламенно, но просто, — ще ви помоля за една услуга. Момчетата са вече добри

приятели. . . Ако не се големеете много. . . елате с нас на закуска.

Дядо прие веднага Мистър и мисис Антонели много се зарадваха. Тръгнахме:Анджело и аз вървяхме отпред ,

дядо и другите зад нас.

Антонели живееха над своя магазин, боядисан в светложълто и яркочервено с горда табелка с блестящи златни

букви: „Ливънфордски първокласен магазин за сладолед, Антонио Антонели, единствен собственик“. Този

тропически блясък продължаваше и горе. Виждаха се пъстри килими, завеси в чудни нюанси на жълто и зелено.

Антонели бяха силно вярващи и навсякъде у тях висяха цветни религиозни картини, но от двете страни на

украсената с пискюли полица над камината две светски картини — пейзажи от Капри и Неапол — примамваха

погледа с блещукащите си сини цветове. И тук, боже господи, свети изригналият Везувий. От позлатената

поставка на стената ми се усмихваше малка статуйка, облечена бляскаво в розово и бяло, също като кукла.

Никога до сега не съм ходил в къща, толкова различна от нашата и толкова богата на тайнствени миризми.

Аромат на непозната кухия дразнeше ноздрите ми, дъх на плодове, парливи, тръпчиви, остри миризми, миризми

на лук и пот, на вряща мазнина и влажни стърготини, а долу от мазето се издигаше сладкия аромат на ванилия