Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

«непорочност» се изговаряше от нашия пастор тихо, но непоколебимо. И тогава, от мъглата, изведнъж изникна

съзнанието за моя грях. О, господи, колко съм грешен, най-лошия, непростим грях извърших. Никога, никога не

ще мога да го кажа на каноника.

И все пак ще трябва. Проклятието, тешещо над «лошата» изповед, беше по-страшно дори от проклятието след

«лошото» причастие. Със замряло сърце разбрах, че трябва да разкрия позора си . . . Какво мъчение е да знаеш:

няма къде да избягаш.

Най-сетне денят и фаталният час наближиха. Цял в пот от мъчителен срам, аз се закла-тушках към тъмната

изповедня под оцветеното стъкло на прозореца, изобразяващо как «Спасителя носи своя кръст», където ме

чакаше каноник Рош. Голите ми колене се подкосиха и глухо тупнаха на голия под. Започнах да плача.

— Отче, отче, прости ми. Толкова съм лош, така се срамувам!

— Какво има, мило дете? — Нежното поощрение в скрития строг глас увеличи мъката мек — Лоша дума ли си

казал?

— Не, отче, по-лошо, далеч по-лошо.

— Какво е то, дете?

Изрекох го изведнъж.

— Отче, спах при баба.

Весел смях ли чух зад тайнствената решетка ? Или това беше просто ехото на моите ридания?

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Празникът на тялото господне дойде. Утринното небе е сиво, сиво като тялото па мъртвия Христос, когато са го

свалили от кръста. Прекарвам неспокойна нощ на сламения си дюшек в кухненската ниша, задрямвам само за

малко и тогава ми се присънва как живият младенец. Христос спи до мен, положил хубавата си глава на

възглавницата ми, а меката му 6уза е допряна до моята. Събуждам се стреснат с надеждата сънят ми да не е

грях. Напоследък ме измъчват съмнения: нима не е «безсрамие» когато се събличам! Не гледам ли с «нечист»

поглед разпятието, статуята на Мадоната или нещо друго? Сложил печат на очите и усните си, аз вървя

неуверено по земята и се страхувам да не изпадна в грях. Така отчаяно желая да направя не просто «добро», а

отлично причастие, че дори свиквам да търся небесни знаци и предзнаменования. Гледам небето и си казвам:

«ако видя облак, наподобяващ лицето на свети Йосиф, ще направя славно причастие». Вдигам глава нагоре,

свивам очи и се опитвам да открия сред небесната мъгла профил на светия или поне брада. Или пък вземам три

камъчета от пътя, по едно за всеки от светата троица, и си казвам, че ако с едно от тях ударя стълба с лампата на

ъгъла, със сигурност ще се причестя великолепно. Не, не! Бързо се спирам от страх да не извърша светотатство.

Тази сутрин обаче съм необикновено спокоен, мислите ми са изпълени с любов и тайно се учудвам, че именно

аз от всички, които ме обкръжават в тази къща и викат за закуска, за топла вода, за лъснати обувки и за всякакви

ежедневни дреболии, само аз съм избран за сладката и радостна чест да вкуся от тялото на сина божи.

Снощи измих устата си внимателно; не е проблем за мен да се откажа от закуската. Въз-можно ли е дядо да се е

доверил на мама? Тя не ме насилва да ям. Бос, аз се качвам горе и виждам, че дядо се готви да ме съпроводи до

черквата. Той е възбуден и дори не би помислил да изпусне, както сам се изразява, «церемонията». Макар да се

засяга бързо, дядо не е злопаметен и вече напълно е простил на майка Елизабът Джозефпна за изгонването си. В

манастира решиха, че съм твърде «голям» за бял костюм: милостиво решение, защото дори с белите обувки и

чорапи, които трябва да нося, трудно мога да се снабдя. Доставя ми ги чудесният ми прадядо, а как — сам не

зная, тъй като няма пари, а когато го питам, той свива рамене и подмята, че заради мен е направил голяма

жертва. По-късно се намери една заложна квитаниция ... за синята ваза от гостната.

Но междувременно аз гордо обувам новите чорапи и обувки. Излизаме с дядо и скоро стигаме в черквата.

Високият олтар е украсен с бели лилии, струва ми се красив и величествен. Аз седя най-отпред, до Анджело,

който е облечен в бял моряшки костюм, а срещу нас са шестте момиченца. С отвращение отбелязвам, че едно от

тях се хили нервно под белия си воал, прикрепен с венче от изкуствени бели цветя. Непосредствено зад нас, на

седалките, са роднините на тези, които днес ще получат първото си причастие. Там е дядо, седнал до мистър и

мисис Антонели, близо до чичото и сестрата на Анджело, силно заинтересуван и надявам се, без голямо

презрение към това, което става, въпреки че вече направи всичко не както трябва — не успя да коленичи, не се