Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

и боботене на библейски текстове.

Никога не съм виждал дядо така възбуден. Той, който презираше прозаичността в другите, който рязко

отхвърляше всеки оратор като «много отегчителен», можеше, колкото и да е странно, сам да бъде учудващо

многословен. В продължение на половин час най-разгорещено и театрално морализаторствува, от устата му се

изливаха парещи, безсмъртни думи като «свобода», «либерал», «търпимост», «свободомислещ човек», «вечно

наследство», «човешко достойнство». Той изразяваше такива чудесни, такива възвишени чувства и знам,

сигурно погрешно ми се е сторило, но на няколко пъти сам си противоречеше — например, превъзнасяйки

добродетелите на любовта между хората, удари с юмрук по масата и заяви, че «ние», имаше предвид себе си и

мен, със сигурност ще хързулнем старата вещица, имайки предвид баба.

Независимо от това главният ефект на беседата му бе, че тя ме успокои. И оттогава в петък, без дума да каже,

мама ми даваше малко зеленчуци за ядене, а когато татко го нямаше, и твърдо сварено яйце. На първи август по

дядов съвет, без никому нищо да кажа, започнах да посещавам малкия манастир «Светите ангели» и да се готвя

за първото си причастие.

Бяхме малък клас под грижите на майка Елизабът Джозефина, само шест-седем подсмърчащи момиченца и още

едно момченце, Анджело Антонели, син на италианеца, който продаваше сладолед в града. Красиво дете с

прилична на праскова кожа, с големи тъмни, блестящи очи и мека къдрава кестенява коса. Съвсем като дете от

картина на Мурило, въпреки че тогава, разбира се, не знаех това. Знаех само — той ми харесва, и защото беше

малък, повече от година по-малък от мен, веднага го взех под покровителството си.

Понякога занятията се провеждаха в тихия полумрак на църквата пред страничния олтар под цветния прозорец,

изобразяващ как «Спасителят носи своя кръст», друг път в официалната приемна на манастира, но най-често,

ако времето беше хубаво, на тревата в манастирската градина. Тук ние, децата, сядахме на затревения склон под

сянката на цъфтящия филчев храст, а добрата монахиня, с книга върху коленете, пъхнала ръце в широките

ръкави на дрехата си — на едно сгъваемо столче пред нас. В градината с високите стени беше безкрайно тихо,

сякаш се намираше на милиони мили от шумния град. От време на време по някоя пътечка можеше да се види и

друга сестра — забулена в бял монашески вимпел, тя се движи нагоре-надолу, прехвърляйки с пръсти

молитвената си броеница. Надиплената й дреха се замяташе бавно и грациозно. Охранени гълъби се перчеха

доверчиво съвсем близо до нас. Из въздуха, около белите цветове на филчевия храст, се носеше тихото спокойно

бръмчене на насекоми, а мирисът на тези цветове, напомнящ мириса на портокалов цвят. хармонираше

необикновено с това тихо място и тези благочестиви монахини, всяка от които носеше златна халка на

четвъртия пръст на дясната си ръка и се смяташе за съпруга на бога. През полюляващите се дървета, на фона на

небето се виждаше каменният кръст на черквата, чиито рамене сякаш бяха свързани в кръг - кръстът на свети

Андрей. После нашата сестра вдигаше палец към устните си за тишина и докато ние я гледахме с покорни

ококорени очи, започваше да ни говори за младенеца Христос. Такъв миг на невинност се запомня — никога

преди нито след това не съм изпитвал подобен покой, подобно чувство на тихо щастие.

Майка Елизабът Джозефина беше доста възрастна, с набръчкано, почти сурово лице. Беше добра учителка. Тя

направи онези дни в Палестина да оживеят пред нас. Слушахме, затаили дъх, и виждахме бедните ясли и детето

в тях. Виждахме как светото семейство на магаре, помислете — на едно жалко магаре! — бяга от злодеянието на

Ирод. Може би заради малко съмнителното ми минало тя сякаш отделяше на мен повече внимание и това ме

изпълваше с гордост, особено когато ме хвалеше за бързите ми отговори. Каноник Рош наминаваше да ни

поздрави; с учудваща благост преподобната майка и той ще съберат глави и ще отправят поглед към мен. След

това добрината й към мен се увеличаваше. Тя ми даваше амулети и малки свещени изображения, които носех

под ризата си. Заобичах Исус с цялото си сърце и мислех, че той трябва да прилича на малкия Анджело, който

седеше доверчиво до мен. Мечтаех за деня, когато по обясненията на майка Елизабът Джозефина Той ще дойде

при мен във формата на грееща нафора, която ще поставят на езика ми.