Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

мистър Леки — по това време той винаги получаваше, както тук се изразяваха, някакъв «специалитет» за

вечеря. После погледна останалите, сякаш се оправдаваше.

— Днес Робърт нещо не е добре.

Душата ми се сви. Гледах с изцъклени очи крехките парченца месо под прозрачното желе, покрило деликатеса.

Защо не им казах истината? О, не, не, хиляди пъти не. Не можех да го направя. Необикновената и трагична

история на моята връзка с римската църква беше твърде болезнена тема за разговор в това семейство. Беше

забулена, погребана. Да я съживя би означавало да навлека на главата си беда и катастрофа, сравними само с

разрушенията, причинени от Самсон от бабината картина горе в стаята. Само при мисълта за физиономията на

татко. . .

Но сега именно той ме спаси.

— Момчето се е натъпкало със зелено цариградско грозде — обяви той сърдито. — Пуснете го да си ляга рано

— и той вдигна варената главичка от чинията ми и я сложи обратно в своята.

Не бях се доближавал до зеленото му цариградско грозде. Но се зарадвах на тази несправедливост и се оставих

да ме изпратят без вечеря в малката ми отделена със завеса ниша.

В неделя, преди семейството да се разбуди, аз се примъкнах през тъмния вестибюл и изскочих навън, забързан

за литургията в седем часа. Седнах най-отзад, скрих лицето си, когато минаха покрай мен с кутията за събиране

на пожертвования. Църквата беше хубава, в прост готически стил, строена, както по-късно разбрах, от Пюджин,

много «благочестива», със стьклени прозорци, оцветени с голлм вкус, висок бял олтар, добре разположен отзад

и редица високи арки, придаващи й величието на неф1. Но тази сутрин, нареждайки задъхан магическите думи,

аз не намерих утешение в тях. Когато каноник Рош се качи на амвона, коленете ми се разтрепераха. Сигурно ще

изобличава мен, този безбожен отстъпник, който няма смелостта да отстоява вярата си. Каква радост. . . не го

направи! Но и това, което съобщи, не по-малко наруши покоя на душата ми. Следващата седмица започваха

светите пости. Сряда, петък и събота — дни на пост и въздържание. Господ няма да има милост за онези слаби

и безбожни души, осмелили се да си угаждат с месо през тези дни. Отидох си в къщи, очите ми мигаха, бях

покрусен до дъното на душата си, повтарях си замаян: «сряда, петък, събота». Да обидиш бог е много лошо,

наистина. Но не това, а страхът пред ужасния каноник ме тласкаше към непосилната задача.

В сряда ми провървя. Мама, погълната от предстоящия «ден за пране», прие без никакви подозрения тихите ми

извинения, че по обяд трябва да оправям книгите си в училище и наведена край кухненския бойлер, разсеяно ме

помоли да си взема и намажа няколко филии със сладко. Но в петък тя беше в друго настроение и когато опитах

същата хитрост, тя строго заповяда да се върна в къщи за топъл обед. Този път мама сложи пред мен кълцано

месо и излезе от кухнята с такъв вид, който не предвещаваше нищо хубаво, ако не изпразня чинията си докато

се върне.

.................................................................................................................

1 Неф (фр) — Главната и най-голяма средна част на храм. — Б. пр.

.................................................................................................................

О, господи, как страдах! Нито един брадат евреин, пред когото инквизицията е поставяла парчета печено

свинско, не е изпитвал такива мъчения като мен. Погледнах отчаяно Мърдок насреща ми. Той ме наблюдаваше с

любопитство и дъвчеше. Сега Мърдок учеше в къщи и тъй като Кейт оставаше в училище за обедната почивка,

на масата бяхме само двамата с него.

— Мърдок! — пзпъшках аз. — От това месо получавам страшно стомашно разстройство — взех бързо чинията

му и прехвърлих в нея цялото парче.

Той се опули срещу мен. Но обичаше да си похапва и не се възпротиви, само отбеляза с известно подозрение:

— През последните дни си станал истински вегетарианец.

Нима се досещаше? Трудно е да се каже. Разтреперан, навел глава, аз изядох картофите и внимавах да не се

докосвам до онези, които бяха напоени от соса.

На следващия ден достигнах края на възможностите си. Бях обезкуражен и гладен, вече никаква хитрост не ми

идваше на ум. По обяд просто не се прибрах в Луамънд вю, изобщо не се явих, скитах из пристанището с

помътен поглед и като куче душех тръпчивата миризма на смола и нефт. Вечерта се завлякох към къщи,

премалял от глад. Обхванат от разкъсващи болки в стомаха, забравих тревогата си, че ще трябва да обяснявам на