Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

малкото водопадче, струята падаше в устата, в носа ми и пасажи подгонена дребна риба се вдигаха от пясъчното

дъно и гъделичкаха краката ми. Преизпълнен с удоволствие, аз чух собствения си звънък, възторжен смях. Нима

водата е толкова хубава? Тя сякаш изми и последните следи от печал в душата ми. Излизахме на брега,

скачахме, играехме, накрая се хвърляхме по корем в тревата и с някакво изгарящо ни въодушевление се

заглеждахме в светлото небе. Каква радост! Този чист, мек, топъл въздух, светлината, зеленината на дърветата и

онези сили, които събуждаха у мен радостта, че дишам, най-висшата радост, че живея!

Бях много щастлив в този мой езически живот. Вятърът по блатата издуха бога от главата ми. На бабините

пощенски картички не обръщах достатъчно внимание. Вече не зовях злия дух да се появи от тъмните ъгли на

къщата, а веднага заспивах, едва измънкал най-кратката молитва. Да, аз се бях отвърнал от бога. Но небето ми

готвеше нови нещастия.

Най-напред дойде новината, че Гавин пак трябва да ме остави. Всяко лято баща му наемаше квартира в

Пъртшир край малко блато, предлагащо риболов и лов на дивеч — още един разкош, който по-късно като позор

щеше да се стовари върху главата на това олимпийско божество кмета. Разбира се, Гавин щеше да прекара

ученическата ваканция там, сред пурпура на пирена и синевата на далечните хьлмо-ве.

И не един намек оt страна па мис Джулия

Блеър, че мога да отида с него, но мизерният ми гардероб, цената на влаковия билет и редица други

обезсърчаващи обстоятелства караха тази топла душа да замълчи. На гарата се сбогувахме с Гавин, очите ни

подозрително блестяха и с едно особено ръкостискане, твърдо като стомана, с едно специално съзаклятническо

сключване на палците си дадохме обет за вечна дружба.

После, на връщане към къщи по Хай стрийт като гръм от ясно небе открих, че пътят ми бе препречен. Вдигнах

поглед и сепнат от неизка-зан ужас се намерих пред високата тъмна фигура на каноника Рош. Той се подпираше

на разпънатия си чадър и ме пронизваше с тъмните си немигащи очи на василиск1, както навярно аз вцепенявах

някой малък организъм под микроскопа.

..................................................................................................

1 Василиск (гр.) — Митическо чудовище с тяло на петел, опашка на змия и корона на главата, което убивало

само с поглед — Б. пр.

.................................................................................................

Въпреки че досега тактически го отбягвах, каноникът беше една от най-видните личности в града. Беше млад, в

действителност най-младият каноник в епархията. Имаше слабо лице, гърбав нос и хубаво чело —

забележителният му научен успех в шотландския колеж в Рим явно потвърждаваше особената му

интелигентност. При встъпването си на длъжност в паството на църквата «Светите ангели» той открил, че е

страшно трудна работа да посади семето в една енория, винаги непокорна поради раз-месването на различни

националности в нея — работата и добрите заплати, предлагани в котелния завод, по различно време са

привлекли полски, литовски, словашки и ирландски емигранти в града. Каноникът бързо разбра, че само едно

оръжие е в състояние да ръководи тази груба, малограмотна тълпа. И той не се поколеба да го използува. Със

суровост, несвойствена за природата му, сипеше огън и жупел срещу тях от амвона, засягаше ги жестоко със

сатирата си по стълбите на църквата, заговаряше ги и ги изобличаваше по улиците. За дванадесет месеца той

усмири паството, спечели приятелството на братя Маршъл, собствениците на котелния завод, завоюва

пестеливото уважение на по-голяма част от либерално настроените градски власти — нещо много трудно в една

малка шотландска община, където католиците биваха презирани и ненавиждани. Странно е още, но успя не

само да внуши страхопочитание в паството си, но и възхищение. Ужас, свещен ужас беше каноникът, бог да го

поживи и да върви по дяволите!

Не е за учудване, че въпреки мекия му тон, сега аз потреперах при мисълта, че такъв човек ме е набелязал.

— Нали ти си Робърт Шанън?

— Да, отче.

О, това «отче». Издадох се. Той леко ми се усмихна.

— И католик, разбира се.

— Да, отче.

Започна да свива разпънатия си чадър. — Получих писмо за теб от един мой колега в Дъблин ...отец

Шанли... Пише ми и ме моли да те наглиждам — и той хвърли бърз поглед към мен — Идваш на литургия в

неделя, нали?

Провесих глава. Вече бях страдал заради верността си към римската католическа църква — отпечатъкът й се