Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

пералня. Само през трупа ми! Никога, никога!

Другата вечер аз излизам от училище, а той ме чака навън. Хваща ме за ръка и когато Джамисън изтичва покрай

нас, нанася такъв удар на нещастното момче, че едва не го събаря па земята. Влачи ме сърдит, а аз не мога да не

мисля колко странни и невероятни са проявленията на пролетта.

ДЕВЕТА ГЛАВA

А пролетта продължава. От Драмбък роуд излизаше една сляпа уличка, къса, незабележима, с малки къщички и

носеше разочароващото име "Банкс лейн". Тя накърняваше малко скованата аристократичност на централния

път, населен с видни личности и чиновници от градчето, като се започне от кмета, мине се през началник-

гарата, началника на пожарната команда и се стигне до самия здравен администратор Леки. На «Банкс лейн»

живееха няколко мъже, механици и техници, които хвърляха леко петно върху съседите си, защото вършеха

«мръсната работа» в котелния завод. За щастие в пет часа сутринта, когато заводската сирена ги вдигаше от

леглата, никой не можеше да ги види, но по обяд и вечер подкованите им обувки неуместно отекваха по чистия

паваж, мръсните им дочени дрехи, омазнените ръце и лица изглеждаха страшно не на място например до бялата

униформена шапка и лъскавите метални копчета на мистър Леки.

Бяха тихи хора, работата им бе тежка, но може би защото получаваха по-големи заплати, успяваха да се

забавляват по свой безобиден начин. Всяка събота следобед човек можеше да види как ярките им карирани

шапки се присъединяват към потока, стичащ се в ревностно очакване към парка Богхед — базата на местния

футболен отбор. Спретнати!, в най-хубавите си дрехи, те често вземаха влака до Уинтън само за един чай,

баница с месо и една вечер във вариетето. В хубавите неделни вечери те се разхождаха невъзмутимо на малки

групички по селските пътища и някой от тях с голямо умение импровизираше нещо на акордеон или устна

хармоника. В началото след идването ми в Луамънд вю често, както си лежах потиснат от тъмнината и тежкото

дишане на баба, една миризма на цигарен дим и весела шеговита мелодия, достигнала до мен, повдигаше духа

ми, караше ме да се усмихна без никой да ме види и ми даваше увереност, че все още всичко в този свят е наред.

Сред тази котлостроители един, на име Дже-ми Ниг, започна да показва към мен признаци на внимание. Беше

възнисък мъж, около трийсетгодишен, широкоплещест, с големи провиснали ръце и огромни меланхолични очи.

С необичайна далновидност предположих, че е тъжен заради краката си, изключително криви: те образуваха

идеален овал, през който се виждаше ясният ден, и въпреки че с походката си правеше всичко възможно да го

скрива, недостатъкът беше достатъчно голям, за да смекчи и най-твърдото сърце. На обяд, когато тичах обратно

за училище, този кривокрак котлостроител често ме спираше, поглеждаше ме с питащия поглед на спаньол и

бавно триеше брада с мазолестата си длан — въпреки че се бръснеше всеки ден, брадата му така бързо растеше,

че бузите и брадичката му бяха винаги в мрачна синя сянка.

— Как си?

— Добре съм. Благодаря, Джеми.

— В къщи всички добре ли са?

— Да, благодаря, Джеми.

— А мистър Леки и семейството му?

— И те, Джеми.

— Мърдок скоро ще се явява на изпит, нали?

— Точно така, Джеми.

— Баба ти още ли я няма?

— Да, Джеми.

— Видях прадядо ти на поляната миналата неделя.

— Така ли?

— Изглежда добре.

— Да, Джеми.

— Днес денят е хубав.

— Така е, Джеми.

На това място разговорът прекъсваше. Пауза. После, като бръкваше в джоба си, Джеми изваждаше едно пени,

без да се усмихва ми го връчваше с една от най-старите и забавни Ли-вънфордски шеги: «Не ги харчи всичките

наведнъж!». Аз рипвах, пристъпвах и отминавах нататък подскачайки, здраво стиснал монетата, а той, изкривен

и неподвижен, извикваше след мен:

— Поздрави всички в къщи!

С някакво неясно чувство приписвах великодушието на Джеми на факта, че както кмета, мис Джулия Блеър и

някои други в града, показали добрина към мен, той също е познавал майка ми. Наистина тази фраза «Познавах

майка ти» като рефрен в някое музикално произведение, малка, но необикновено сгряваща душата ми, често в

моето детство се явяваше ненадейно и винаги носеше със себе си чувството за сигурност и доверие в присъщата

на хората добрина в живота.

Обикновено живо хуквах към магазина на Тиби Минс и зелените й стъклени буркани с бонбони в розова