Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

име. Помисли. . . Кейт. Кой би завел Кейт на разходка при лунна светлина. . .или на естрада в Поинт. Ако някога

ме видиш в компанията на непознат млад мъж, наричай ме Айрин. Обещай ми!

Обещавам послушен, но изумен. Иначе Кейт е толкова разумна, съзнателна учителка с похвални отзиви от

педагогическия колеж, играе добре хокей, плете чудесно, посещава женския институт. В нея се проявява до

съвършенство онова чудесно шотландско качество — «непреклонността». Борейки се да премахне гнидите от

главите на бедните си ученици, тя, която е толкова чиста, често измъква по някое насекомо от самата себе си и

когато си дойде, трябва да стои в банята, пребледняла от отвращение, мрачна, но без да се оплаква, да изтърсва

дрехите си. Страничните хора одобрително отбелязват за Кейт: «такова достойно момиче». На Кейт дължа

здравите си зъби. Когато преди месец те започнаха да се развалят, тя, без много приказки, ме заведе при мистър

Странг, ливънфордския зъболекар. Тя ми дава от малката си библиотека солидни книги като «Айвън-хоу» и

«Хиъуорд».1 Но аз знам, че там, в същото чекмедже, има, и със затаен дъх съм ги прилиствал, томове, където в

последната глава тъмният красив герой коленичи и несвързано шепне пред любимата — една нежна фигура в

бяла лъскава рокля, която досега той не е забелязвал. . .

— Виж какво, Роби — с въздишка завърши тя разговора, — мисля, че е все едно дали ще гнием тук, или някъде

другаде.

Слязох и казах на мама, че сега Кейт е много по-добре. Но тя не беше. В продължение на две седмици

ограничаваше семейните разговори с надраскани съобщения върху парченца хартия. Бурно се скара с най-

добрата си приятелка Беси Юинг, а Беси, вярната очилата Беси, късно вечерта влезе за дълъг тревожен

поверителен разговор насаме с мама в килера. Бе- си, момичето, което още от ученическите годиние търпяло

темперамента на Кейт, е интелигентната дъщеря на едно изтънчено семейство от Ноксхил Цяла седмица тя

работи в местната телефонна централа, а в събота вечер облича униформата на Армията на спасението в синьо

и червено. Ниска и анемична, но с хубава бухнала коса, тя има ангелски нрав и по особен начин гледа Мърдок,

когато се срещнат в кухнята.

Сега я чувам да казва сериозно на мама:

— Наистина, мисис Леки, обезпокоена съм. Липса на интерес. Само ако можехме да я накараме да се залови с

мандолината, да кажем . . . или дори с банджо . . .

Като малък клюкар изтпчвам при дядо с

новината.

— Дядо! Дядо! Мисля, че Кейт ще се учи да свири на банджо.

Той се взира в мен, лека ирония изкривява златистия му мустак.

— Страхувам се, че този инструмент няма много да й помогне, момчето ми

Вторачвам се в него безизразно. Може би иска да каже, че Кейт трябва да се учи да свири на пианото в гостната,

рояла с желязно устройство, производство на фирмата «Братя Маккилъп». Няма значение. Аз тръсвам глава и се

втурвам навън, просто за да потичам. Изпълнявам поръчките на всички: на мисис Босъмли например, и когато

се връщам, тя ме награждава с усмивката си на зряла жена и препечена филия с консервирано месо и от този

сандвич лигите ми потичат. Забравяйки несигурното си положение, че съм един жалък бездомник, когото почти

не забелязват, застанал на края на неизвестността, аз съм щастлив . . . щастлив, че обичам Гавин и че той ме

обича.

Заедно с Гавин започнахме да се провираме по хълмовете: тези смели експедиции направиха предишните ми

разходки с дядо наистина детински. Без да спира, Гавин страстно търсеше единствения липсващ в колекцията

му екземпляр — яйцето на дъждосвиреца — най-рядката от всички птици в Уинтън. И, наумили си да го

търсим, ние пресичахме по-ниските гори, а той имаше търпението да ме учи; заради мен в скрити и неочаквани

места той откриваше гнездата на най-обикновени птици, разтваряше клоните на гло-гинките и спокойно

шептеше: «Имелов дрозд с пет яйца», а аз със светнали очи надничах в чистата чашка от сламки и кал, където

лежаха яйца — топли, чупливи, със сини петънца по тях. Посвети ме в деликатното изкуство на

«продухването». Закле ме с клетвата на лесничеите: никога да не вземам повече от едно яйце от гнездо. Малкото

му лице побеля от гняв, когато говореше за онези момчета, които ограбват целите гнезда и принуждават птицата

майка «да напусне» местността.

После изкачихме Драмбъкската височина. Добрахме се сякаш до нова страна, с бриз — хладен и приятен,