Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

който като пролетна вода брулеше бузите ми. Далече под нас лежеше една ширнала се необхватна

панорама на света, нарязана от бели пътища, разсечена от устието на река Клайд — широка преграда от

трепкащо сребро с малки кораби по нея. Град Ливънфорд се губеше в милостива мъгла, а от нея се издигаше

закръглената гърбица на замъка Рок. Далече, далече долу в краката ни лежаха сгушени малките като

играчки къщи на село Драмбък. Вълни от зелени площи се виеха на запад и докато погледът ми следеше тези

ливади, започнах почти със страх да виждам едно очертание. — огромно, високо, извисяващо се остро и синьо

над движещите се бели облаци.

— Гледай, Гавин, гледай! — извиках про-низително, приближих се до него и показах към планината.

Той сериозно кимна:

— Това е Бен.

Бих могъл да гледам така цял живот, но той ме примами към падината на ловния участък покрай една боядисана

в бяло ферма с кравар-ник и пристройки, струпани около нея във формата на правоъгълник. В двора миришеше

на крави и сено; един ракитов храст, вече ярко жълт, засенчваше задната веранда. Пресичахме землището на

фермата, над главите ни кръжаха навяци, пчели жужаха сред ярки прещипи, кравите лежаха на сянка, обърнали

глави в една и съща посока, едва преживяха и само потрепваха с уши, за да прогонят мухите и ни гледаха изкосо

с големите си влажни очи.

Стигнахме края на полето и започнахме да се изкачваме нагоре към по-високите върхове.

Ловният участък, до който ме доведе Гавин, беше почти в небето — пустош, изпълнена с музика, на места

блатиста и нарязана от варовити върхове. Напредвахме, приведени напред, очите ни търсеха, опипвайки между

пурпурния са-леп и влажната блатна мирта и ни се струваше, че се надхитряме с пухестите облаци, носещи се в

синьото небе точно над главите ни. От време на време Гавин се спираше, за да ми посочи мълчаливо някоя

рядкост: росенката — растение, което омотава и поглъща насекоми, чисто белият салеп с невероятен аромат.

Веднъж на пътеката ни се стрелна пепелянка и преди да успея да извикам, Гавин й смаза главата с тока на

обувката си. Обядвахме на една плоска скала, Ветровития зъбер, до която стигнахме след най-шеметното си

изкачване.

В продължение на месец с цялото си умение и решимост Гавин търси яйцето, но безрезултатно. Един следобед,

когато обезкуражени се връщахме от най-далечната си експедиция, аз се забавих в някакво мръсно блато.

Странно, но започнаха да ме интересуват тези планински блата, гъмжащият живот, изобилстващ в техните води.

Наведох се да загреба малко попови лъжички с ръцете си. После, като в сън, погледът ми попадна върху груба

слама, небрежно разпръсната по някакъв мъх наблизо. Върху сламата лежаха три яйца — големи, златисто-

зелени с пурпурни петна.

Нададох вик, който накара малката тъмна фигура на Гавин на фона на небето да се спре. Беше уморен. Но

дивашки размахваните ми ръце го върнаха с тежка походка при мен. Без да говоря, посочих мъха. Не можах да

видя лицето му, но по внезапното вцепенение почувствувах, че най-после сме намерили гнездото.

— То е! — той нагази до колене и донесе едно яйце. Седнахме в края на блатото и с изключително внимание,

пускайки го първо във водата, за да види дали не е развалено, Гавин го продуха и го сложи в ръката ми. — Ето!

Красиво е, нали?

— Изключителна красота! — радвах се аз. — Толкова съм щастлив, че най-после го намерихме - полюбувах му

се и го подадох: — Заповядай, Гавин

Не! - и той се вторачи право напред в останалите яйца, а аз знаех, че по-скоро би умрял, отколкото да ги

докосне. ¦-- То е твое, а не мое.

— Недей, Гавин, твое е.

— Не, твое е! — настоя той стоически. — Ти го намери, и който го е намерил, негово е.

— Никога не бих го намерил, ако не беше ти — уговарях го аз, — твое си е, само твое.

— Твое е — настоя той леко.

— Твое е — извиках аз.

— Твое е — смотолеви Гавин.

— Твое е — почти изплаках аз. Отчаяно се препирахме, докато накрая, доведен до капитулация, изтърсих голата

истина:

— Гавин, повярвай ми, яйцето е чудесно. Но не го искам. Аз нямам колекция, а ти имаш. Това, което наистина

ме интересува, са жабите, поповите лъжички, водните кончета и тем подобните. Ако не вземеш яйцето,

заклевам се, ще го . . . ще го хвърля.

Тази страшна заплаха най-после го убеди. Той се обърна и ме погледна — сивите му очи светеха от задоволство.

Гласът му трепереше.