Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

равновесие. Той се движеше тромаво до мен, водеше ме и ме прикре-

пяше докато не се научих сам да се задържам. Тогава дядо се оттегли, присъедини се към мистър Боук и Питър

Дики на брега, запали цигара и започна да ме наблюдава.

Очарован от този нов начин на придвижване, аз се препъвах на леда. В един тих ъгъл на езерото няколко добри

кънкьори бяха поставили портокал върху леда и той се очертаваше като ярко цветно петно върху сивата

повърхност на пързалката, а те правеха фигури около него. Между тях беше мис Джулия Блеър, а за моя

изненада и Алисън Кийт с майка си. Двете наистина се пързаляха много хубаво. След малко Алисън се

приближи, кръстоса ръце и ме хвана. Тя ме водеше по езерото, аз й подражавах, попадах в ритъма на нейните

движения и наистина започнах да бележа напредък. В отговор на моята благодарност тя се усмихна, леко

поклати глава и се спусна към майка си и портокала. По време на обиколката ни по леда Алисън не каза нито

дума.

По-късно дядо ме извика на брега със загадъчната си усмивка.

— Хареса ли ти?

— О, дядо, чудесно, просто чудесно. По-късно тази вечер, сънен, аз промених

едно мнение. . . Не мисля, че ми са нужни онези разбързани след мен сервитьори. Какво щастие бяха тези стари

кънки и дядовите парчета канап. Жалко е само, че не видях Гавин на езерото. Да, дядо, утре ще бъда добро

момче. Извинявай за неблагодарността ми. Искрено ти обещавам в бъдеще да ценя доброто. Но сега. . . сега ми

се спи.

ОСМА ГЛАВА

Тази година пролетта дойде рано и трите кестена пред къщата кимаха с белите си китки пред едно момче,

омаяно от свободата, опиянено от някаква непозната досега, нечувана радост.

Както обикновено на петнадесети април баба замина да прекара няколко месеца при роднините си в Аиршир.

Вече споменах, че тя разпределяше годината съвсем по равно — есента и зимата в Ливънфорд, пролетта и

лятото, месеците за работа на полето — в Килмърнок.

Двамата с нея отбелязвахме напредък в тържествените ни уединени молитви. Никой, и подчертавам това, никой,

при моето деликатно положение не можеше да е по-сдържан в отношението си към мен от баба. Тя членуваше в

малка, но дейна секта, в която на времето я въвел мъжът й, имаше неоспорими убеждения и неведнъж се опита

да ми ги наложи. Но никога не прехвърли приличните граници на търпеливата надежда. Най-решителните й

действия се проявяваха в неделя следобед. Тогава тя ме отвеждаше в стаята си, караше ме да седна до коляното

й и да чета на глас откъси от Библията.

Одобрявайки разказа ми за войната между Саул и Давид, тя спокойно се полюляваше на стола си до прозореца,

по който сънено жужаха мухи, гледаше редовните неделни разходки отвън по пътя към Драмбъкското гробище,

смучеше бонбон, но не от плоските меки бонбони, които безразсъдно предпочиташе дядо, а твърд, кръгъл,

«императорски» и той дълго тракаше между зъбите й. (Струваше ми се, че противоположното естество на

любимите им бонбони съответствуваше на различията между двамата ми прародители.) От време на време баба

прекъсваше четенето ми, за да даде кратки наставления за това как да се живее, за опасността от запек и преди

всичко да ме убеди твърдо да се противопоставям на сатаната.

Сатаната, злият дух, Луцифер, или както тя още го наричаше Звярът, за баба беше личен враг, който вечно точи

зъби за праведника. И в действителност, тъй като суровата й теология незабелязано подкрепи наученото по-

рано, за мен дяволът започна да се превръща в ужасяваща реалност.

През тези зимни вечери, когато баба излизаше по някои религиозни работи, мое задължение оставаше да занеса

в леглото един каменен съд с топла вода, който тя наричаше «грейката ми» и ако не се върнеше до осем часа, да

се съблека сам и сам да легна. Горният етаж бе слабо осветен. Дядо също често излизаше, но не за църква,

разбира се. Лежах в тъмната, изпълнена с някакъв шепот спалня, страхувах се от призрачните стени навсякъде

около мен, от скърцащата ламперия и с всеки свой напрегнат нерв долавях, че не съм сам. Там беше злият дух,