Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

да уредя, то сумата, при положение, че се плати на седемдесет и пет годишна възраст или по-рано в случаи на

смърт, ще възлиза с лихвите някъде около шестстотин лири.

— Шестстотин? — татковият глас звучеше като ехо. — Но това означава сега да не пипаме парите.

Адъм сви рамене:

— Това е то. Застрахователната компания Рок е сигурна като самата банка. Екстра възможност. Какво ще кажеш,

мамо?

Мама изглеждаше много нещастна, ръцете й

нервно мърдаха.

— Казвала съм и преди. . . Не ми харесва да печеля от баща си. .. И не по този начин.

— Е, хайде пък сега, мамо — усмихна се Адъм снизходително. — Отдавна всичко сме оправили. Та той ти

дължи за храната и квартирата. Освен това, да погледнем историята на тази полица. Когато преди години дядо

я откри, тя възлизаше само на някакви си мизерни пет шилинга при старата компания Касъл. И знаеш, че беше

прекратена и погребана заедно с компанията Касъл, когато постъпих при Рок. И още щеше да е там, ако не бях я

изровил и не бях накарал Маккелър, като лична услуга, да я сложи за основа на нова дядова застраховка за

живот.

Мама въздъхна, но не каза нищо.

— А ще искаш ли комисионна за отсрочката? — попита татко предпазливо.

— Да, естествено — засмя се Адъм без ни най-малко да се засегне. — Бизнесът си е бизнес навсякъде по света.

Тишина за размисъл. После татко заговори

нерешително:

— Да. . . Адъм. Мисля, че трябва да я отсрочим.

Адъм кимна одобрително.

— Умен човек си ти! — той отвори чантата в краката си и извади някакъв сгънат документ. — Тук е извлечено

всичко за полицата. Ще ти го оставя, мамо. Накарай дядо да го подпише преди седемнадесети.

— Добре, Адъм — в гласа на мама още имаше

лек упрек.

Макар деловата находчивост на Адъм да ми

направи дълбоко впечатление, нищо не разбрах от този разговор. После, когато татко се върна на работа, преди

да тръгне за експреса в два и трийсет, Адъм намери време да поприказва с мен насаме.

— Надявам се, че ще ме изпратиш до гарата, Робърт — той стана, човъркайки зъбите си с клечка, а малките му

очи гледаха мило, приятелски. — Искам да ти направя дребен подарък. Да ознаменуваме първата си среща. Виж

това! — от портмонето, прикрепено на часовниковата му верижка, той с два пръста измъкна монета от половин

лира и я вдигна нагоре. — Пари. . .Нови, направо от монетния двор. . . И много полезно нещо, въпреки

пренебрежителните забележки на тези, които ги нямат. Не е лошо още от малък да имаш представа за цената на

парите, Робърт. Не ме разбирай погрешно. Не съм от стиснатите. Обичам да получавам блага от парите си. . .да

ям най-хубавото, да се обличам с най-доброто, да отсядам в най-хубавите хотели и всички да бягат след мен.

Това е моята представа за нещата. А другата. . . ето, погледни дядо. . .пукната пара няма, храни се с хляб и

сирене на тавана, дори за долнопробния си тютюн е зависим от другите. . . — тук той прекъсна, погледна

часовника си, усмихна се така заразително, че не можах да не се усмихна и аз в отговор. Чакайки го в антрето,

разбрах, че горещо одобрявам възгледите му за сериозността на живота и значението на парите.. Мечтаех за оня

миг, когато и аз, с дрънкащи джобове ще си поръчам бифтек, а сервитьорите ще се суетят пред моите повели.

Потръпнах в радостно предчувствие за подаръка, който той щеше да ми купи с тази чудесна монета от половин

лира.

— Нямаш нищо против да ми поносиш чантата, нали? — попита безгрижно Адъм след като мама му помогна да

си облече палтото.

Изразих горещото си желание да му служа и вдигнах пътническата чанта, издута от неща, които не можеха да

бъдат нито книги, нито документи. Тя се оказа по-тежка, отколкото очаквах. Мама пак целуна Адъм Тръгнахме

за гарата. Адъм вървеше с пружинираща стъпка, а аз почти подтичвайки, постоянно сменях чантата ту в едната,

ту в другата ръка и успявах да не изоставам от него.

— А сега какъв подарък би искал?

— Каквото и да е, Адъм — казах любезно и задъхано.

— Не, не — настоя той, — трябва да е нещо, което ти искаш, мой млади приятелю.

Каква щедрост! Какво разбиране! Така окуражен, аз се осмелих да изкажа предпочитанията си. Общинското

езеро беше здраво «замръзнало», покрито с хубав, четири инча дебел лед, и на път за Академичното училище и

обратно често се спирах да погледам кънкьорите от положението на човек, който не може да изпита такова

щастие.

— Много ще се радвам, на чифт кънки, Адъм. При Лангленд, на витрината на Хай стрийт има такива.