Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

достигна нечий глас. Едно «голямо момче» от горните класове . . . На път за гимнастическия салон една група

се спря.

..... Господи! Зеленият брич здравата се бие.

Радост и възторг! Не опозорих дядо. Не съм бил такъв страхливец, за какъвто се мислех. Отново се втурнах

към обичния Гавин, сякаш готов да го прегърна. Изведнъж, но без умисъл, докато се борехме, той изправи глава.

Получих зашеметяващ удар по носа. Потече ми кръв. Усещах топлия, солен вкус в устата си, чувствах как като

река тече от ноздрите ми и отпред цял ме изпръска. Господи! Никога не съм знаел, че в слабото ми тяло има

толкова много кръв. Но това ни най-малко не ме безпокоеше. Въпреки че краката ми отново престанаха да ме

слушат, главата ми наистина все повече се проясняваше. Зашеметен, аз пак стоварих ко-калчетата на пръстите

си върху копчетата на Гавин. Заслепяваща светлина, викове, ракети в небето . . . Може би е Халеевата комета!

Още размахвах ръце, когато открих, че някой ме крепи отзад. А друго от големите момчета държеше по същия

начин Гавин за яката.

— Стига засега, момчета. Стиснете си ръцете. Дяволски хубаво сбиване. А сега някой да изтича за ключа на

салона. Това малкото кърви като прасе.

Лежах проснат по гръб на игрището с огромния студен ключ, притиснат на врата ми, а Гавин се наведе над

мен с изцапано, загрижено лице. Дрехите ми се намокриха, големите момчета се разтревожиха, че кръвта не

спира. Накрая натопиха една разкъсана кърпа във вода и сол и напъхаха парченцата в ноздрите ми. Успяха.

— Полежи така двайсетина минути, момче, ще ти мине като на куче.

И си отидоха. Постепенно се пръснаха и всичките ми съученици. Всички, освен Гавин. Бяхме сами на

необичайно празното игрище едно бойно поле, изцапано, набраздено, запушено от прахоляка под краката ни.

Замаян, аз се опитах да му се усмихна, но натъпканият ми нос и твърдата кора засъхнала кръв по лицето ми

пречеха.

— Не мърдай — каза нежно той. — Не исках да те ударя така с глава. Беше фал.

Поклатих глава в несъгласие и кръвта почти заструи отново. Успях да се усмихна някак си.

— Съжалявам, че окото ти се затвори.

Той внимателно опипа притвореното си око и се усмихна с топлата си красива усмивка, която цял ме обля като

слънчева светлина.

Когато краищата на кърпата от носа ми престанаха да капят, той внимателно ги измъкна. После ми помогна да

се изправя и заедно, без да говорим, започнахме дългото си пътуване към Драмбък роуд. Халеевата комета още

проблясваше по небето. Пред тяхната къща Гавин спря.

— Не можеш да си отидеш в такъв вид. Влез да се измиеш.

Следвах го неуверено между двата еднакви входни фенера с градския герб върху стъклата на всеки от тях —

отличителен белег за дома на кмета, а после по внимателно утъпканата пътека с храсти от двете страни.

Градината бе голяма и чудесно поддържана. В далечината, до една ръчна количка, работеше човек.

Приближихме голямата пристройка за коли в задния двор на вилата с чешма отвън. Когато започнахме да се

оправяме, една девойка с чиста униформа в бяло и черно ни забеляза неспокойно от прозореца и след малко

дама с кафява дреха излезе и забърза към пас.

— Милите ми момчета. Нещастие ли ви се случи?

Беше Джулия Блеър, голямата сестра на Гавин, която се грижеше за бащиното домакинство след смъртта на

майка им. Един въпросителен поглед и престана да задава въпроси. Тя ме заведе в стаята му — красива стая и

само негова, пълна със снимки, въдичарски пръти и принадлежности и собственоръчно изработена дърворезба.

Там тя ме накара да съблека отвратителните си дрехи. И докато не без погнуса ги слагаше настрана, за да ги

завие в амбалажна хартия, ме принуди да облека един хубав сив вълнен костюм на Гавин.

— Познавах майка ти много добре, Робърт — каза тя с нежния си майчински глас. — Защо не наобиколиш

Гавин, когато . . . — огледа се, но той се бавеше в кухнята, за да си сложи нещо на окото — ... когато и двамата

се оправите — Долу, на входа тя ми подаде пакета. Червенина изби по сериозното лице на тази зряла жена: —

Само не искаме да връщаш костюма на Гавин, Робърт. Съвсем му е малък. Тя постоя още малко сама на

стълбите. Гледаше ме как изчезвам в здрача.

Вървях бавно по пътя към Луамънд вю. Сега почувствувах пълно изтощение. Всичко ме болеше, главата ми се

въртеше, едва влачех краката си. И заедно с нарастващата ми физическа отпадналост, настроението ми също