Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

«прескочи кобила» и веднъж в клас, като забеляза, че ми трябва гума, тихо бутна към мен своята. Но дадох дума

на дядо и сега нищо, нищо не трябва да ме спре. Наставникът ми избра времето — четири часа, веднага след

излизане от училище. Цял ден с непрекъснат трепет наблюдавах спокойното, съсредоточено, умно лице на

Гавин отсреща в класната стая. Беше красив, с дълбоки очи, тъмни дълги мигли и малка горда горна устна;

типично лице на планинец — баща му беше от Пърт, а покойната му майка — потомка на рода Кампбел от

Инверъри. Може би защото вечерта щеше да излиза с голямата си сестра, днес беше облечен ь характерната за

семейство Блеър фустанела от тъмен кариран вълнен плат, носеше строга кожена кесия1 и черни обувки. Един

два пъти погледът му улови моя: трябва да съм гледал странно умоляващо. На сърцето ми беше тежко. Почти

чувствувах, че го обичам. А трябваше да се бия с него.

Четири удара на стария часовник от високата сива кула на Академичното училище. . . .Изчезна и последната ми

надежда мистър Далглиш да ме задържи след часовете. Пусна ме заедно с другите. Пресичах игрището, Гавин

вървеше пред мен, небрежно метнал чантата на гърба си. Необходимостта да направя нещо, ако не искам да се

върна при дядо като жалък страхливец, ме подтикваше, независимо от чувствата ми. Изведнъж изтичах напред и

силно блъснах Гавин. Той се завъртя и ме видя насреща си — стисках юмруци един върху друг, сякаш държах

свещ по време на процесия.

— Разделяй юмруците! — изкрясках фразата, която е традиционната покана за бой в Ливънфорд. Веднага вик на

почуда и очакване се изтръгна от другите момчета.

— Бой! Гавин и Шанън. Бой! Бой!

...................................................................................................................................

1 Кесия, която виси отпред —част от шотландската народна носия. — Б. пр.

..................................................................................................................................

Гавин пламна — светлата му кожа лесно по-червеияваше — и огледа с досада струпалите се вече в кръг около

нас момчета. Той трябваше да приеме предизвикателството, колкото и слабо да бе то. С дланта си раздели

юмруците ми. Веднага ги вдигнах отново и ги задържах встрани от тялото си.

— Е, плюй над тях! Гавин изкусно се изплю.

Продължих ритуала. С обувките, които ми се струваха отделени от треперещите ми крака, аз начертах крива

линия по чакълестата повърхност на игрището.

— Хайде, прекрачи я!

С ужас разбрах, че Гавин се ядоса. Бързо я прекрачи.

Цял потреперах. Оставаше само последното действие. Мъртва тишина от страна на заобиколилите ни

момчета. С пресъхнали устни прошепнах:

— Удряй, страхливецо!

И той без колебание ме удари в гърдите. Как на кухо прокънтяха те, сякаш костите ми бяха от шперплат! И

колко слаб се чувствах! Но връщане назад нямаше. Стиснах тракащите си зъби и се спуснах към обичния Гавин.

Забравих всичко, на което ме бе учил дядо, всичко. Слабите ми ръце махаха във въздуха, правеха диви

кръгови движения. Често удрях Гавин, но винаги в твърдите и най-неуязвими места — в лактите, бузите, и

особено в квадратните метални копчета на фустанелата му. Нелоялността на тези копчета събуди у мен чувство

на нарастваща мъка. След всеки мой удар ми се струваше че на него причинявам по-мамко болка, отколкото на

себе си. А неговите удари — обратно — болезнено потъваха в най-нежните ми места.

На два пъти той ме събори под одобрителните викове на околните. Никога преди това не съм познавал

чувството на ярост. Тези подли викове ме накараха да го открия. Да, сигурно най-подлите човешки същества са

тези, които стоят настрана и се наслаждават на борбата и болката на подобните им. Ярост към действителните

ми врагове ме изпълни до мозъка на костите. Неясните им озъбени лица ме подтикваха да им покажа от какво

тесто съм замесен. Станах от чакъла и отново се хвърлих към Гавин.

Той падна пред мен. Мъртвешка тишина. После стана и се чу гласът на малкия Хауи Катерицата.

— Ти само се подхлъзна, Гавин. Дай му да разбере! Дай му да разбере.

Сега Гавин внимаваше повече. Обикаляше дълго, изглежда моите връхлитания не му харесваха. И двамата

изтощени пуфтяхме като парни машини. Бях цял зачервен и сгорещен, изчезнала бе влажната хладина на кожата

ми. Със странно недоумение наблюдавах как едното му око, моравочервено, бързо се затваряше. Нима наистина

аз причиних толкова зло на такъв герой? Тогава, през омарата, врявата, бъркотията, до ушите ми несвързано