Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

спадаше. Голямата къща на Гавин ме бе потиснала. Това особено униние, което по-късно в живота ми щеше

внезапно да се явява и по този начин да проваля дори най-явните ми успехи, започваше да ме терзае сега. След

като вече всичко бе свършило, аз разглеждах неотдавнашната си проява с нарастващо недоволство. В края на

краищата, ако големите момчета не бяха спрели борбата . . . Стигнах до входната порта. Дядо ме чакаше там

сам.

— Победи ли?

— Не, дядо — запънах се аз. — Според мен изгубих.

Без да каже нито дума, той ме заведе в стаята си и ме настани в креслото си.

— Не се страхувах — извиках аз — ... след като започнахме . . .

Измъкна от мен неуверения ми разказ за боя. Не разбирах възбудата му. Щом завърших, той някак си

възторжено разтърси ръката ми. После стана и вземайки пакета, които още криеше причината за цялото ми

нещастие, го захвърли в огъня. Много време трябваше на зеления ми костюм да се запали и стаята ужасно се

задими. Накрая изгоря.

— Виждаш ли сега! — каза дядо.

СЕДМА ГЛАВА

Последваха мразовити зимни седмици с дълги мрачни вечери. Враждата между дядо и баба, която водеше

началото си от различните им гледища и неравните им права, продължаваше да се проявява в тихата борба за

власт над мен.

Баба беше много засегната от смяната на костюма. През нощта, в леглото, както си лежахме заедно, тя ми

зашлеви хубава плесница и ми изнесе сериозна лекция за черната неблагодарност, каза ми, че трябва да се

държа много по-добре, ако искам да си остана «нейното момче». Опасенията й за здравето ми, и без това винаги

сериозни, сега изглежда се увеличиха и не можех дори да кихна, без да ми припише възпаление на дробовете и

щедро да ме натъпче с лекарства, които сама приготвяше от пчелинок

и сена. Въпреки това сега бях по-щастлив от преди.

В Академичното училище сбиването много ми помогна и вероятно не толкова сбиването, колкото моята

омировска загуба на кръв. Имаше опасност тя да стане нещо историческо. Момчетата вече говореха за някои

събития като за нещо, станало преди или след «деня, в който тече кръв от носа на Шанън». Във всеки случай, аз

бях сега прилично облечен в сив костюм /а за това благославях мис Джулия Блеър/ и вече не ми се присмиваха.

Дори Бърти Джамисън и тайфата му, всички се мъчеха да ми покажат уважението си. Стана ясно, че Гавин е

мой приятел.

Гавин, както вече подхвърлих по-рано, странеше от другите момчета и не от снобското чувство, че материално е

по-добре от тях — баща му отдавна държеше в ръцете си житната търговия в града, — а просто заради

характера и нрава си, всъщност поради вътрешния си мир. Всички обикновени игри той играеше умело, но го

правеше рядко, защото имаше други вкусове и развлечения, далеч над общото ниво. В библиотеката в уютната

си стая имаше томове книги по естествена история, пълни с лъскави цветни картини на насекоми, горски цветя

с напечатани под тях наименования. Имаше си и превъзходна колекция от птичи яйца. На едната стена, в рамка,

висеше снимка: той, облечен в къс голф, с голяма риба в ръка. Баща му, известен въдичар, често го водеше на

Лох Луамънд и предишната есен Гавин. още не навършил девет години, извадил с рибар ска кука

дванадесетфунтова сьомга.

Но всички тези великолепни умения на Гавин не бяха нищо пред вътрешната му природа, пред онази духовна

същност, за която не могат да се намерят подходящи думи. Беше мълчаливо момче, мълчалив и спартанец по

характер. Твърдата линия на устните му, малката решителна брадичка, сякаш спокойно казваха на живота:

«никога няма да се дам».

Следващия петък след сбиването той ме изчака след часовете и без да каже дума, само се усмихна

стеснително и тръгна до мен по Хай стрийт. Как радостно трепнах при това внимание след толкова седмици, в

които изчезвах по задните улици! Спряхме за половин час в магазина на баща му. Отзад в конюшнята гледахме

как Том Дрин, главният колар, лекуваше един болен кон, възстановяващ се след копривна треска. Излизахме,

когато кметът Блеър ни повика през големите складови помещения, пълни с фураж, сандъци жито, струпани

чували брашно, боб, овес. Тук се навъртаха и общи работници в бели престилки.

— Я, вие двамата сте се спогодили! — и той ни дари със загадъчната си олимпийска, божествена усмивка и с

две пълни шепи сладки рожкови семена, дето им казваме «бяла акация».

Ядяхме семената, вървяхме заедно към къщи в мрака, а аз се опитвах да кажа на Гавин колко е хубаво, какво