Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

мама отсъствието си. Исках да ям, да ям.

Мисис Босъмли стоеше с писмо в ръка пред портата си. Помоли ме да изтичам до пощенската кутия и да го

пусна. Невъзможно беше да бягам. И все пак, колкото и слаб да бях, не можех да откажа една услуга на тази

добросърдечна приятелка. Пуснах писмото в кръглата червена пощенска кутия на ъгъла на Банкс лейн. На

връщане тя ми махна от отворения прозорец. Очите ми светнаха. Да, даваше ми обичайното възнаграждение —

голям топъл двоен сандвич: препечена филия с консерва «Боврил».

Свих залитайки зад алпинеума с дебелия златист сандвич в ръка. И само от аромата му едва не загубих

съзнание. Седнах и разтворих младите си челюсти, по които вече се стичаше слюнка. И тогава, о, безмилостни

боже, спомних си! «Боврил»! Месо, чисто месо. На железопътния мост има рекламен афиш на тази фирма.. В

ярки цветове той изобразява огромен вол, а значи от него има във всяка кутия.

Цяла минута, парализиран от ужас, аз гледах вцепенен вола, стиснат между малките ми ръце, олицетворение на

всичко месно, повод за грях. После с вик лакомо се нахвърлих отгоре му. Зъбите ми захапваха, разкъсваха,

унищожаваха. Колко е хубаво! Забравих за отмъстителния ангел и каноника Рош. С грешни устни смучех

соления сос от месото. Облизах пръстите си със светска радост. Когато привърших п последната коричка, от мен

се изтръгна голяма въздишка на задоволство и тържество.

После ужасен разбрах какво съм направил. Грях! Смъртен грях. Минута на ужасна тишина. Тогава една след

друга ме обхванаха, вълни на разкаяние. Тъмните очи на каноника светеха пред мен. Повече не можех да

издържам. Избухнах в плач и побягнах нагоре по стълбите при дядо.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато налетях отгоре му, дядо седеше, забил лице в микроскопа с вид на учен. И в тази академична поза, без да

продума, той ме изслуша докрай. Добре направи, че не ме погледна. Избърсах очите си и го загледах, а той стана

и започна да върви напред-назад из стаята с изтърканите си зелени чехли. В неговите ръце се чувствувах

спокоен. Как ми се искаше в бъдеще той, а не каноника, да предопределя вярата ми.

— Твоите петъци много лесно ще се оправят, момчето ми. Само една дума да кажа на мама и готово. Но — и с

едно поклащане па главата той помрачи радостта ми — това е само началото. За известно време нещата ще се

оправят. Тук си в трудно положение, не може да се отрече. . . Съвсем сам. . . Необикновено наследство ти е

оставила твоята бедна майка — той замълча, поглади брадата си и ми хвърли особен поглед. — Може би най-

лесно разрешение за теб ще бъде просто да се присъединиш към останалите. Искам да кажа. . . да ходиш с

другите в църквата на Ноксхил.

Необяснимо защо горещи сълзи отново бликнаха от очите ми.

— Не, не мога, дядо. Човек трябва да е такъв, какъвто се е родил, дори да е трудно, . .

Той настояваше, като ми посочваше всички блага па земята:

— Ако ходиш в Ноксхил, баба така ще те обича. Кълна ти се и те уверявам, че за теб би направила всичко.

— Не, дядо, не мога.

Странна тишина. После той се усмихна, при това не безразлично, а с онази рядка, бавна, сърдечна и сгряваща

усмивка. Пристъпи напред и разтърси ръката ми.

— Браво, Роби. Юнак!

Без да бърза, дядо избра два ментови бонбона от малкия си запас в кутията и ги пъхна в ръката ми. Не можах да

разбера каква е тая проява на върховно одобрение. «Роби, юнак» ме наричаше само в най -редки случаи, като

знак на най-голямо внимание.

— Сега мога да ти кажа становището си — дядо взе бонбон и за себе си и величествено се разположи на стола.

— Аз съм за свобода на вероизповеданието. Нека всеки вярва в каквото си иска, само да не се меси в което

вярвам аз. Не го разбираш, моето момче. Просто ще ти кажа, че ако ти беше отишъл в Ноксхил, аз веднага щях

да се отрека от теб.

Дълбокомислено мълчание, докато запали лулата си.

— Нямам нищо против католиците, освен може би срещу техните папи. Не, моето момче, не мога да кажа, че

одобрявам вашите папи . , . някои от онези там Борджии с отровните пръстени и тем подобни, са съвсем тъмни

личности. Но стига за това, ти не си виновен. Ти вярваш в същия всевишен, както и баба ти, само че тя не ще ти

разреши да му се кланяш със свещи и тамян. А аз ще ти позволя, момчето ми, ще ти позволя. Защищавам

правото ти на това. Ще ти кажа още, че и ти имаш толкова възможност да влезеш през «златните порти» или

през каквито и да е там други порти с твоето богослужение и църковни одежди, колкото и тя с нейните псалми