Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

преследва и накрая ще я унищожи.

- Ще ни удари, сигурна съм - прошепна Неси. - О, ето светкавицата!

Оглушителен трясък съпроводи първата светкавица - тънка синя ивица, която

проряза зигзагообразно мъртвото небе, сякаш детонацията от гърма бе

разкъсала изведнъж небесния свод, който само за миг пропусна ослепителна,

неземна светлина.

- Раздвоена! - извика Неси. - Такива са по-опасни! Махни се от прозореца!

- И тя потегли Мери за ръката.

- Тук си в безопасност, както и навсякъде в къщата - повтори Мери.

- О, не говори така! Тази твоя стая е ужасна! Отивам при Мама. Ще пъхна

главата си под одеялата в нейната стая, докато тия страшни светкавици

престанат. Дръпни се оттам, ще те удари гръм.

Тя излезе уплашена от стаята.

Мери не я последва и продължи сама да наблюдава развихрящата се буря.

Чувствуваше се като самотен пазач на кула, изложен на страдания и

опасности, пред когото природните сили са устроили гигантски турнир, за

да го разсеят. Беснеещият навън хаос беше като силно успокояващо

лекарство, отвличащо вниманието й от увеличаващите се болки, чиито

пристъпи, струваше й се, бавно се засилваха. Радваше се, че пак е сама,.

че Неси я остави. По-лесно й бе да страда сама. Гръмотевиците трещяха

бясно, а светкавиците рукваха като водопад от небето с ослепителна сила.

Често началото на болките съвпадаше с някоя светкавица и тогава на Мери

се струваше, че тя, една прашинка във вселената, е свързана чрез тази

светлинна верига с титаничния бунт на небесата.

Когато бурята престана да й действува развличащо, тя вече не облекчаваше

болките и; неволно Мери започна да свързва урагана с телесните си

страдания, почувствува се част от вихъра около нея. В своя бяг вълните от

гръмотевици я понасяха към гребените си, издигаха я с безспирния си екот,

докато внезапно някоя мълния й причиняваше непоносима болка и я тръшваше

отново на земята. Когато гръмотевиците спираха, вятърът, чиято сила бързо

нарастваше, я хвърляше пак посред хаоса. Мери особено се плашеше от

вятъра, но сега той започна да я ужасява. Първият повей и затишие, когато

листата се завъртяваха нагоре и пак лягаха неподвижни на земята, бяха

само прелюдия към безбройно много по-силни и по-вихрени атаки. Сега вече

нямаше затишие - със сразяващ устрем развилнелият се с пълна сила ураган

люлееше земята. Мери усещаше как здравата, солидна къща трепери из

основи, като че безброй яки пръсти теглеха всеки камък от мястото му в

зидарията. Тя видя дръвчетата си да ре огъват надолу като изопнати

лъкове, свили се одве под напора на страхотна сила. При всеки порив на

вятъра

те се извиваха, после, освободени, пак отскачаха нагоре със звук на

струна. Стрелите, които те пускаха, бяха невидими, но проникваха в

Мерината стая като пронизваща болка. Високата трева в полето вече не се

диплеше леко, а бе слегната към земята - сякаш гигантска коса я беше

покосила. Всеки свиреп напор на бурята удряше по стъклата и ги караше да

дрънчат в рамките, а сетне се втурваше с вой около къщата, сякаш понесъл

на крилете си цял сонм от чудовищни, разбеснели и виещи демони на звука.

Заваля дъжд. Отначало той падаше на тежки, единични капки, които

изпъстриха пометената от вятъра настилка с петна, големи като едри

монети. Все по-нагъсто и по-нагъсто падаха капките, докато накрая дебел

пласт вода заля земята. Водата плискаше по пустите улици, плющеше и се

оттичаше от стрехите и водостоците на къщите, обливаше дърветата,

поваляше храстите и буренаците с масата и тежестта си. Водата заля

всичко. Водостоците изведнъж се напълниха догоре и рукнаха като пороища;

улиците се превърнаха в канали; бързи потоци, пълни с плуваща смет, се

оттичаха по булевардите.

Със започването на дъжда светкавиците постепенно се разредиха,

гръмотевиците стихнаха, въздухът чувствително изстина. Но вместо да

утихне, с всеки изминал момент бурята ставаше по-яростна. Вятърът

набираше скорост. Мери го чуваше как носи дъжда на вълни - като прибой

върху покрива на къщата, - после слабо дочу някакъв пукот и видя

върлината за знамето, смъкната от кулата, да пада с шум на земята.

В този момент тя стана и закрачи нагоре-надолу из стаята, защото едва

търпеше вече разкъсващата болка, която сега не стихваше и като че беше

част от нея. Никога преди не бе усещала такова нещо, никога в живота си.