Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

надипли ливадата отсреща и високата трева се раздвижи като пара; пред

втренчения поглед на Мери едно снопче слама на пътя внезапно се вдигна

високо във въздуха и се изгуби от погледа, тласкано от невидима и

непонятна сила. После в тишината се разнесе бързо, меко тупуркане и на

улицата, тичайки, се появи едно куче, задъхано, със слегнали назад уши и

уплашени очи. Поразена и любопитна, Мери забеляза изплашения му вид и се

запита каква е причината за този бяг, за този ужас.

Отговорът на мълчаливия й въпрос дойде като далечна въздишка, като ниско

боботене, което се надигна иззад възвишенията Уинтън и отекна около

къщата. То обиколи сивите стени, провря се между пролуките на парапета,

завъртя се между комините, изви се около тържествените гранитни топки,

поспря се пред Мериния прозорец, после се изгуби в постепенно диминуендо,

като шум от вълна, разбила се о песъчлив бряг. Последва дълга тишина,

сетне звукът се повтори, като се надигна откъм далечните хълмове по-

силен, задържа се по-дълго от преди, оттегли се по-бавно и стихна по-

наблизо.

Когато последният вибриращ звук замря, вратата на спалнята се отвори и

Неси се втурна вътре.

- Мери, страх ме е! - извика тя. - Какъв е този шум? Като някоя много

голяма, дебела пчела.

- Нищо, това е вятър.

- Но вятър изобщо няма. Всичко е спокойно като в гробница, виж какъв цвят

има небето! О, страх ме е, Мери!

- Струва ми се, ще има буря, но ти не се безпокой, няма нищо страшно,

Неси.

- О, божке! - извика Неси и потръпна. - Дано да няма светкавици. Толкова

ме е страх от тях! Казват, че ако те удари гръм, изгаряш цял, а най-

опасно било да седиш до метални предмети.

- В стаята няма метални предмет" - успокои я Мери.

Неси се приближи.

- Нека да остана малко при тебе - помоли се тя. - Ти напоследък май ме

забрави. Ако ми позволиш да поседя при тебе, този шум няма да ми се

струва толкова ужасен.

Тя седна и обгърна с тънката си ръчица сестра си; но Мери инстинктивно се

отдръпна.

- Ето, виждаш ли? Не даваш дори да те докосна. Не ме обичаш вече както

по-рано - оплака се Неси и за момент изглеждаше, че ще стане и ще си

излезе по детски обидена.

Мери мълчеше. Тя не можеше да се оправдае за постъпката си, но взе ръката

на Неси и нежно я стисна. Този жест отчасти успокои Неси, обиденото

изражение изчезна от лицето й и тя на свой ред стисна Мерината ръка. Тъй,

ръка за ръка, двете сестри загледаха мълчаливо задъхалата се земя.

Въздухът сега стана по-сух и рядък, пропит с нещо лютиво-солено, което

дразнеше ноздрите като саламура-. Мрачното небе, потъмняло до

черновиолетово, опираше в ниския хоризонт като пушек; на фона му

далечните предмети изглеждаха съвсем неясни, а близките - необикновено

релефни. Чувството за откъснатост от външния свят, предизвикано от всичко

това, бе ужасно за Неси. Тя по-здраво сграбчи ръката на Мери и извика:

- Тези облаци идат срещу нас. Като голяма черна стена. Ох, страх ме е!

Дали няма да падне гръм върху нас?

- Не, миличка - прошепна Мери, - нищо не могат да ни сторят.

Но тъмната, заграждаща хоризонта стена все напредваше, увенчана отгоре с

тъмнооранжеви ивици - като пяна на гребена на огромна, готова да се

разбие вълна. На този фон трите брези бяха изгубили меката си, сребърна

подвижност; вцепенени и мъртвобледи, те по-яко бяха впили в земята

жилавите си корени, а стеблата им стояха изправени, с близко прибрани

клони, като мачти със свити платна, очакващи угнетено първия пристъп на

урагана.

Иззад скритите сега възвишения долетя тайнствен тътен, подобен на

приглушено биене на барабани. Той като че се търкули по билото на

възвишенията, сгромоляса се в клисурите, прекоси потоците и изкачи

урвите, като близко редуващите се звукове се гонеха един друг в бясно

опиянение.

- Това е гръм - потрепера Неси. - Като оръдеен изстрел.

- Далеч е оттук - успокои я Мери. - Може да мине над нас, без да падне

тук.

- Усещам, че ще има ужасна буря. Мери, да идем ли двете при Мама.

- Ти иди, ако искаш - отвърна Мери, - но тук си също в безопасност, мила.

Гръмотевиците се чуха по-близо. Непрекъснатият тътнеж престана, отекваха

откъслечни гръмове; но всеки гръм беше силен като експлозия, а всяка

следваща експлозия - по-страшна от предишната. Това създаваше ужасно

чувство за приближаваща опасност и под неговия напор Неси реши, че към

нея сее устремила някаква сляпа небесна фурия, която без друго я