Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

чувство на отвращение захвърли съдържанието на плика не обратно върху

полицата, а в мивката, откъдето бърза струя вода от чешмата го отми

завинаги. После с ново чувство на лекота отиде до долапа, наля си чаша

мляко и си отряза дебело парче от студения пудинг останал от обеда.

Пудингът беше вкусен и пълен с меки сладки стафиди; зъбите на Мери се

забиваха в пудинга охотно, с апетит. Млякото имаше вкус на екстракт от

някакъв богат нектар и бе студено като лед. Тя се стремеше да продължи

яденето колкото е възможно по-дълго, наливаше си бавно и предъвкваше

последните трохи от парчето, когато майка й влезе в килера. Мама

изненадано погледна Мери.

- Ти си гладна? - подхвърли тя. - Иска ми се да мога да ям така.

Проповедите са подобрили апетита ти.

- Да ти отрежа ли едно парче, Мама?

- Не. Ще го стоплим утре. Не се грижи за мен.

С отговора си госпожа Броуди искаше да каже, че Мери е егоистка, защото

яде от пудинга, че тя самата би искала да си хапне, но без колебание

жертвува личното си удоволствие в полза на общото благо. Мери придоби

виновно изражение. При първата хапка, която й се услади от седмици насам,

я накараха да се почувствува лакома.

- Във всеки случай радвам се, че те виждам в по-добро състояние на духа -

каза Мама, като забеляза изражението й. - Бъди такава и довечера пред

баща си. Искам да види, че съм ти говорила.

В този миг в хола се чуха леки стъпки. Сега наистина беше Неси, която

влезе весела, лъснала като тюленче от дъжда.

- Вън е ужасно мокро! - извика тя. - Искам една филия със сладко.

Майка и я погледна нежно.

- Бузките ти имат чудесен цвят, мила. Ето, така искам да изглеждат децата

ми; а не бледи и нещастни.

Това бе прикрит намек за Мери и като че за да

упрекне още веднъж по-голямата си дъщеря, Мама даде на Неси не обикновен

хляб и сладко, а бял хляб с масло, поръсен отгоре с кимион

- Кимион! Чудесно! - извика Неси. - И аз го заслужавам. О, Мери, ти

изглеждащ по-добре тази вечер. Как се радвам! Скоро ще бъдеш хубава като

мен - добави тя, като се закиска и смешно се завъртя.

- Защо казваш, че си заслужила? - попита Мама.

- Слушайте - отвърна важно Неси, - след обед в училище дойде инспекторът

и ни изпитваха, за да видят кой има най-силна памет. И кой мислите,

излезе първенец?

- Кой? - запита Мери със затаен дъх.

- Аз! - извика Неси и размаха филията с маслото.

- Вярно ли? - рече Мама. - Баща ти ще бъде доволен.

Тя погледна Мери, като че искаше да каже: "Ето, такава дъщеря искам."

Всъщност тя ни най-малко не беше възхитена от успеха на Неси в училище;

просто се радваше, защото този успех представляваше за нея осезаем актив,

който добре щеше да предразположи владетеля и господаря на къщата.

Мери с обич погледна Неси и си помисли как насмалко щеше да я напусне

завинаги.

- Това е просто прекрасно! - рече тя и притисна нежно бузата си към

студеното мокро лице на сестра си.

Над Ливънфорд цареше покой. В неделя след обед бе винаги тихо. По това

време сутрешните камбани бяха вече престанали да бият; бе стихнала

врявата в - магазините и шумът в корабостроителниците; по празната улица

не отекваха стъпки; хората се унасяха в летаргия след обилния обед,

предшествуван от дълга литургия, стояха в къщи, мъчейки се насила да

четат или спяха неудобно в креслата си.

Но този следобед беше необикновено спокоен. Мрачно, жълто небе тегнеше

над града, затиснало го като похлупак от непоносимо мълчание. Под този

похлупак бе трудно да се диша застоялият въздух, който изпълваше

дробовете с дъх на гнилост. Улиците изглеждаха по-тесни, къщите - по-

приближени една до друга, а възвишенията Уинтън и Доран, които обикновено

се издигаха така величествени и далечни, се бяха снишили и приближили и

сякаш сгърчени под заплашителното небе, пълзяха към града, търсейки

защита. В душния въздух дърветата стояха окаменели, а оголените -им клони

висяха като сталактити в пещера. Не се виждаше никаква птичка. Пуст и

безлюден, целият пейзаж се разстилаше под такава потискаща тишина, която

би могла да бъде затишие пред бой, а спотаеният град, лишен от живот и

движение, приличаше на обсадено селище, очакващо със страх началото на

атака. Мери седеше горе до прозореца на спалнята си. Сега при всяка

възможност тя се прокрадваше в стаята си, защото тя бе единственият й

подслон - светилището, където намираше самота и убежище. Чувствуваше се