Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

колко лесно ще е за тях да избягат внезапно, тайно, без баща й да знае,

да се освободят напълно от него, тя плесна ръце и пошепна:

- О, Денис, може ли? Никога не съм помисляла за това!

- Може и ще бъде, скъпа Мери. Ще работя здраво, за да можем скоро да

стъпим на краката си. Помни девиза ми! Ще го направим наш, семеен девиз.

Не мисли за Уинтъновци! А сега - стига толкова думи и грижи за главичката

ти. Остави всичко на мен и помни само, че мисля за теб и всякога се

стремя към теб. Може би ще трябва да внимаваме как се срещаме, но сигурно

ще можем да се виждаме от време на време - дори и само за да се

възхищавам от далеко на елегантната ти фигурка.

- Трябва да те виждам от време на време; няма да мога да издържа иначе -

промълви тя и наивно продължи: - Всеки вторник отивам в библиотеката да

сменя книгата на Мама, а понякога и своята.

- Като че ли не съм разбрал това досега, хлапенцето ми - засмя се Денис.

- Положително ще проумея литературните вкусове на майка ти през това

време. Аз ли не зная библиотеката! Ще бъда там, бъди сигурна. Но не можеш

ли да ми дадеш снимката си, мила, за да имам нещо, което да ме крепи

между срещите?

Тя леко сведе глава, съзнавайки недостатъците си и странното си

възпитание, и отговори:

- Нямам снимка. Баща ми не позволява.

- Какво? Твоите родители са изостанали от времето си, моето момиче. Ще

трябва да ги разбудим. Срамота е да се помисли, че досега не са ти

направили снимка; но няма значение, аз ще изправя сладкото ти личице пред

фотоапарата веднага щом се оженим. Как ти харесва това? - попита той,

като извади мътна кафява "снимка на наперен младеж, застанал с бодро и

същевременно неподходящо весело изражение сред колекция от предмети,

които наподобяваха миниатюрни надгробни камъни.

- Денис Фойл на "Пътя на великаните" миналата година - обясни той. -

Старицата, която продава раковини там, нали знаеш, онези големите, дето

пеят на ухото, ми предсказа бъдещето тогава. Тя ми каза, че ще бъда

много, много щастлив. Сигурно е знаела, че ще те срещна.

- Може ли да я взема, Денис? - запита Мери срамежливо. - Прекрасна е.

- Тя е за теб и за никой друг, но при условие, че ще я носиш до сърцето

си.

- Трябва да я нося там, където никой няма да я види - отговори Мери

невинно.

- Така съм съгласен - отвърна Денис и се усмихна присмехулно на

внезапното й изчервяване, когато тя схвана мисълта му. Но той веднага

почтително се поправи: - Не ми обръщай внимание, Мери. Дето рекъл онзи:

все ще забъркам някоя каша с глупавия си език.

И двамата се разсмяха. Мери се разтапяше от радост и чувствуваше, че може

вечно да слуша шегите му. Тя разбра, че Денис по такъв начин се опитва да

я ободри за раздялата им и го обикна още повече за това. Неговата

храброст й даваше кураж, неговото открито и смело отношение към живота я

освежаваше, както хладният вятър би разведрил затворника след дълго

стоене във вонещ зандан. Всички тези мисли нахлуха в главата й и тя

непринудено и простичко каза:

- Ти ми даваш радост и свобода, Денис. Когато съм с тебе, мога да дишам.

Не познавах смисъла на любовта, преди да те срещна. Никога не бях мислила

за това... не разбирах... но сега зная, че за мен любовта значи да бъда с

теб, да дишам заедно с теб.,.

Тя се сепна и замълча, смутена, че се е осмелила да му говори така. Мярна

й се блед спомен за предишното й съществуване, за живота й без Денис, .а

като видя до себе си купичката пакети, си спомни за Мама, която сега се

чуди какво ли е станало с дъщеря й; помисли си за вече ужасното

закъснение, а също, че трябва да се въздържа и да бъде предпазлива, скочи

бързо и с къса въздишка каза:

- Сега наистина трябва да си вървя, Денис. Думите и изведнъж се стовариха

върху му като

тежко бреме, но той не започна да я моли да остане повече, а се изправи

веднага като мъж.

- Не искам да си отиваш, мила, и зная, че и ти не искаш да си отиваш, но

сега бъдещето ни е по-ясно. Трябва само да се обичаме и да чакаме.

Те още бяха сами. Дори и да беше чудовище, с безследното си изчезване

Берторели показа все пак човешко разбиране и тактично оценяване на

положението им - нещо, което би могло да натежи, макар и малко, на

везните срещу жестокостите, които му се приписваха. Двамата млади се

целунаха бързо: устните й се плъзнаха по неговите като докосването на

крилце на пеперуда. На вратата те си хвърлиха последен поглед - мълчалив