stihiqta - Адел Паркс

Марта никога не повишаваше тон, когато децата се цапаха по време на ядене. В някакви книги за майки, посветени на детското поведение, беше чела, че ако го правиш, създаваш връзка между стреса и гнева и времето за хранене, а така децата стават злояди. Майкъл искаше децата да се хранят в ресторанти и да опитват различни деликатеси по време на почивките им в чужбина, той със сигурност не искаше да бъдат злояди. Само че не обичаше да се цапат по време на хранене. Щеше да се нацупи, ако беше видял как от косата на Мейси капе шоколадово мляко. Щеше да каже на Марта, че смехът иМ насърчава подобно поведение и че е прекалено мека.

Матю не попита къде е баща му, но попита дали ще ходят в парка.

— Не днес, миличък.

— Но ние винаги ходим днес — възпротиви се той с детинската си логика. Марта наистина водеше децата в парка всяка неделя сутрин. Първо на църква, след това в парка. Не че беше особено религиозна, но църквата беше място, където можеше да заведе децата, преди да отворят магазините, за да осигури на Майкъл малко спокойствие и усамотение. Освен това църквата беше много приятно място. Възрастните дами винаги се радваха да видят Мейси и Матю, често забавляваха децата, а това облекчаваше Марта, макар да не я освобождаваше напълно.

Само че тази неделя не можеше да рискува да излезе, защото Майкъл можеше да се обади. Малко вероятно бе и днес да пренощува навън. Сигурно щеше да се обади, несъмнено щеше да се чувства глупаво и Марта трябваше да бъде ведра и бодра. Ако се обадеше, докато я няма у дома, щеше да се наложи да позвъни отново, а това можеше да го разколебае. Затова макар денят да беше прекрасен за разходка в парка, слънчев и топъл, и макар да можеха да нахранят патиците — което толкова обичаха да правят, всички си останаха у дома. Сутринта рисуваха.

— Кой е това, Матю?

— Ти.

— А това?

— Аз, а това е Мейси.

— Къде е татко?

— Няма го на моята рисунка. На работа е.

— Мисля, че трябва да нарисуваме една картина за татко.

Майкъл не се обади по време на следобедния сън на децата, а тогава моментът щеше да е подходящ, защото можеха да поговорят спокойно. Не се обади и по време на следобедния чай, нито когато стана време за къпане, нито докато четяха приказката. Майкъл не се обади.

Марта си отвори бутилка вино. Избра една от най-хубавите на рафта. Имаше нужда отново да се поглези — шоколадовите ядки бяха изядени като че ли преди цяла вечност, а да отвори бутилка вино само за себе си иМ се стори доста разточително, особено като знаеше, че няма да може да го изпие. Само че какво друго можеше да направи, след като нямаше с кого да го сподели.

Осем и десет. Беше си тръгнал преди двайсет и четири часа. Не се бе обадил нито веднъж, дори за да попита как са децата.

Списанията като че ли не бяха много добър ход. Марта не бе свикнала с клюкарския и непочтителен тон и им се довери сляпо. Затова в момента бе ужасена, че почти половината от браковете във Великобритания завършват с развод, което щеше да се случи и с нейния. Преди да прочете списанието, мислеше, че става дума за обикновено недоразумение, но вече беше сигурна, че я очаква мъчителна борба за попечителство, в кулминацията на която най-вероятно щеше да иМ се наложи да отвлече собствените си деца и да се скрие с тях някъде в чужбина. Имаше колкото искаш статии за връзки в криза или за умиращи връзки: «Как да държим пищова в кобура», «Цикълът караница-сдобряване. Как да го прекратим», «Защо мъжете са генетично предразположени да кръшкат. Синдромът на ловците и събирателите».

Дали имаше друга жена?

Не искаше да мисли за това, но просто не можеше да престане. Вечер Майкъл винаги беше на някакво мероприятие. Честно казано, тя отдавна бе изгубила представа къде ходи и с кого. Някога знаеше името и рождения ден на всеки служител от неговия отдел, купуваше им поздравителни картички. Продължаваше да прави същото за всички приятели от забавачката на Матю. Само че отделът на Майкъл се бе разраснал твърде много. Откакто бе получил повишение, Марта просто не успяваше да бъде в крак.

Не, не ставай смешна. Разбира се, че Майкъл няма връзка. Става дума за Майкъл, за бога!

Да не би да имаха дългове? Дали не надценяваха възможностите си с новата къща? Може би Майкъл не смееше да иМ каже, че не могат да си позволят Бридълуей. Ама че глупчо, това нямаше значение за нея. Наистина, вече не. Нямаше нужда от пет спални. Не толкова, колкото имаше нужда от него.

Дали постът му не беше застрашен? Всеки път в новините имаше по някой репортаж за петролната промишленост и за налагащите се съкращения в ръководния състав. Възможно ли бе съпругът иМ да е от хората, които всеки ден се обличат за работа и излизат с лаптопа си, а после седят в парка, докато не стане време да се приберат у дома? Не, не беше възможно. Той винаги работеше до късно, това бе просто невероятно.