stihiqta - Адел Паркс

Той не беше щастлив.

Не беше щастлив ли? А не можеше ли отново да стане щастлив? Разбира се, че можеше. Трябваше просто да иМ каже, че не се чувства щастлив, и двамата заедно щяха да оправят нещата. Тя щеше да ги оправи. Защо си бе тръгнал? Хората, особено женените хора с деца, не си тръгваха само защото не са щастливи. Нали така? Какво го бе направило нещастен? И какво можеше да стори тя, за да го направи отново щастлив?

Защо снощи не му зададе нито един от тези въпроси?

Не може просто да кажеш «Не съм щастлив» и да си тръгнеш. Трябва да положиш малко повече усилия. Как е възможно той да е бил нещастен, а тя да не е усетила?

Марта се почувства като глупачка.

Бяха се карали, е, не много често — макар че сега, като се замислеше, си даваше сметка, че напоследък караниците им бяха зачестили. Тя беше много уморена, коликите на Мейси, а също ревността и гневните изблици на Матю бяха изцедили силите и на двамата. Но Мейси вече спеше спокойно, а Матю възвръщаше увереността си. Те бяха просто деца, никой не можеше да ги вини.

Затова Марта и Майкъл започнаха да се обвиняват един друг.

Предстоящото преместване също бе създало известно напрежение. Посвещаваното на всеки уикенд на търсене на съвършената къща не беше особено забавно. Вяха се заяждали, препирали, обиждали. И двамата бяха изтощени, нетърпеливи и изразходвани, но се стараеха да изградят общото си бъдеще. А това изискваше усилие. Затова той работеше толкова до късно. Беше амбициозен и искаше да изгради бъдеще за тях — винаги бе твърдял, че това е най-голямото му желание. Това не би могло да се промени, нали? Не и просто така. Може би бе преуморен от работата си? Възможно е, но нали все повтаряше колко обича работата си.

Е, той повтаряше и колко обича нея — до снощи.

Преместването в нова къща е свързано със стрес — всеки го знае. Но сега вече бяха намерили подходящата къща, така че нямаше да се налага да мъкнат децата по агенции за недвижими имоти в събота и неделя. Всичко щеше да бъде наред. Вяха преодолели най-лошото. Не можеше да си тръгне. Той беше неин съпруг.

Тя го обичаше.

Той не бе влюбен в нея.

Думите я зашлевиха през лицето. Изгориха я и я жигосаха. Толкова се срамуваше. Би иМ се искало да може да пуши, да пие, да крещи, да има някакво убежище. Някъде, където да се скрие от глупостта и от срама си.

Какво искаше той? Щеше да му го даде. Каквото и да беше, щеше да го направи. Щеше отново да го направи щастлив. Трябваше само да забравят за това глупаво спречкване.

Марта се пресечна към телефона и за стотен път тази нощ започна да набира номера на мобилния телефон на Майкъл. И за стотен път затвори, преди да натисне последното копче. Погледна часовника. Пет сутринта, твърде рано за обаждане. Той не бе в най-добрата си форма сутрин.

Всичко беше някаква глупава бъркотия. Той щеше да се върне днес. Най-добре да не му се обажда, най-добре да не раздухва огъня.

— Мамо, мамо — долетя от детската звънливото гласче.

— Идвам, Мейси. — Марта отхвърли завивката. Все още беше с роклята, която бе облякла за вечерята.

— Мамо, имам пиш. — Този път беше гласът на Матю, по-настойчив.

— Браво, Матю. Браво, че каза на мама. Хайде да те заведем в тоалетната.

Ето, дори привикването с ходенето на гърне даваше резултат. Всичко ставаше по-лесно. Нещата щяха да се оправят.

Майкъл не се обади на закуска. Не видя как Мейси обръща купата с «Коко Попс» на главата си. Марта се втурна към кварталния магазин, за да купи нова кутия. Обикновено не ядяха подсладени ядки, но този път реши, че заслужават да се поглезят. Никога не би иМ хрумнало да пазарува от кварталното магазинче, ако не беше вчерашният иМ разговор с Елайза. Дори нямаше време да си вземе душ или да свали късата си черна рокля. Просто настани децата в двойната количка и се втурна към магазинчето, дори без да се среши. Не се замисли за евентуалната катастрофална среща с майки на деца от забавачката на Матю, които можеха да я видят в такъв вид. Странно, защото обикновено това беше основната иМ грижа.

Матю не можеше да повярва на късмета си, че са му позволили да яде подсладени овесени ядки — та днес дори не беше празник. Марта купи понички и няколко списания като онези, които я бяха заинтригували в супермаркета. Възможно ли бе една вчера да си бе мислила, че обърканият живот на тези хора няма нищо общо с нея? А сега заглавията на статиите като че ли бяха писани за самата нея: «Мъжката криза на средната възраст настъпва все по-рано», «Съпругът ми отиде в бюрото за залагания и повече не се върна». Имаше и статия за Лиз Хърли и за други звезди, които бяха самотни майки — не че Марта щеше да бъде самотна майка, това беше само глупава разправия. Не, тази статия категорично нямаше нищо общо с нея. Бързо върна списанието на рафта, сякаш рискуваше да се разведе дори само ако го държи в ръце. След това отново го взе. Купи го.