Адел Паркс: Чуждото е по-сладко

Марта рядко се озоваваше следобед на станция „Ърлс Корт“. Не ползваше често метрото — не е практично, когато пътуваш с деца. Не всички спирки имаха асансьори, а да мъкне десетмесечната Мейси и две и половина годишния Матю (да не говорим за всички останали принадлежности на двойната детска количка, безбройните чанти, няколко кукли, книжки, дъждобрани и така нататък) нагоре-надолу по стълби и ескалатори не беше представата й за забавление. Почти никъде не ходеше без децата, затова се придвижваше из Лондон предимно със семейния автомобил. Днес обаче колата бе на ремонт.

Провървя й на проклетата кола.

Марта виновно се огледа, сякаш бе изрекла думите на глас. Никой не й обръщаше внимание, така че явно не го бе направила.

Не че се оплакваше, задето Майкъл не и обръща внимание, просто… Добре, де, всъщност се оплакваше.

Днес за децата се грижеше майка й. Тя се чувстваше малко виновна и заради това, но понеже вината бе чувството, което я спохождаше най-често, вече дори не усещаше кога се чувства виновна. Не си даваше сметка и кога е напрегната, стресирана и дори изтощена. Беше привикнала с неприятната тъпа болка в стомаха, която й подсказваше, че незнайно как е забравила, провалила или развалила нещо, въпреки старанието си.

Марта смяташе, че не е честно да моли майка си да гледа децата, за да може да отиде на фризьор, макар тя да твърдеше, че й е приятно да се грижи за тях. Струваше й се егоистично. Вече повече от пет години ходеше в салона на Тони и Гай в Найтсбридж, за да се подстригва при невероятния Стивън. Обикновено водеше и децата, което си беше сериозно предизвикателство. Или едното, или другото, а най-често и двете пищяха и превръщаха събитието по-скоро в мъчение, отколкото в приятно изживяване. Днес също смяташе да ги вземе със себе си и да отиде с такси, за да избегне метрото. Само че в такъв случай щеше да й се наложи да напъха в таксито и двете детски седалки, а шофьорите винаги губеха търпение. И къде щеше да сложи седалките, когато пристигне във фризьорския салон? Само щяха да пречат.

Марта мразеше да се пречка или да създава главоболия, дори незначителни. Обичаше да се слива с тълпата, да се нагажда. В идеалния случай — да бъде напълно незабележима. Освен това винаги бе смятала, че ползването на такси е глезотия, а подобно разточителство не беше в стила й. Всъщност разточителството изобщо не й бе присъщо, ако не броим флуоресцентните й розови аксесоари за коса.

Така че не знаеше как да постъпи. За щастие майка й реши вместо нея, като се появи с балони и с енергийни хранителни добавки под формата на сладкиши и плодови сокове.

Марта оправи и без друго безукорната яка на ризата си и пак я изпъна. Погледна отражението си в лъскавия автомат за шоколад, който изкусително стоеше на перона. Махна няколко косъма от раменете си. Прическата й бе съвършена. Тя ходеше на фризьор всеки първи петък на месеца, в два и петнайсет следобед. Само изключително наблюдателен човек би забелязал, че косата й е подстригана. Беше съвсем леко оформена и сресана. Марта беше доволна, понеже почти не личеше, че си е правила прическа.

Косата й, както и тя самата, беше пригладена, чиста и спретната. Беше кестенява, с изискани тъмноруси кичури. Ненавиждаше разрошена коса, прилепнала коса, изкусно оформената коса и дори къдрици. Марта обичаше правата, контролируема и сигурна коса. От все сърце съчувстваше на жените, които имаха дни с „ужасна коса“. Представете си да станете от леглото и да установите, че кичури коса най-безотговорно стърчат. Или да имате подла коса, която се сплесква, когато би трябвало да има обем, или пък бухва, когато трябва да е пригладена. Марта пое дълбоко въздух, ужасена дори от мисълта за подобно нещо.

Палтото й беше бежово, от чиста вълна и много дълго. Беше привързано с колан, който подчертаваше тънката и талия. Не беше модерно палто, а класическо, и това я ласкаеше. Носеше фини чорапогащи с телесен цвят (чорапите бяха нелепи, жартиерите просто не ставаха за нищо). Носеше официални лачени обувки, които бе купила от „Ръсел и Бромли“, обаче кой знае как на краката на Марта те изглеждаха все едно са на „Доктор Шол“. Имаха удобното четирисантиметрово токче.

Под палтото носеше елегантен тъмносин костюм (не черен, за бога, не беше юрист и със сигурност не работеше в рекламата). Ризата й беше бледосиня, не слагаше други бижута, освен венчалната халка и годежния си пръстен (огромен грозд от диаманти), но имаше красив и скъп часовник. Жените смятаха кожата, косата и ноктите на Марта за съвършени и единодушно я определяха като привлекателна, обаче мъжете й правеха комплименти по-скоро за интелекта й (по-модерно настроените) или за нейния киш „Лорен“ (традиционалистите). Харесваха я мъже, които си падаха по ученички или по младата принцеса Даяна. Такива типове я намираха за изключително секси.