Адел Паркс: Чуждото е по-сладко

— Ще дочета главата и идвам.

Щом Майкъл излезе от стаята, Марта съжали, че се бе намусила. Не беше проява на признателност от нейна страна, а трябваше да му бъде признателна.

Почти всеки ден си припомняше нещата, които бяха божи дар в живота й. Навикът й се дължеше на факта, че произлизаше от долните слоеве на средната класа. Като дете бе признателна, че не се е родила в Африка (нямат храна), куче (няма душа), старица (напикава се) или в семейство Джонсън от другия край на улицата (нямаха велосипеди „Ралей“). Сега Марта се опиташе да мисли за нещата, които има (много), а не за онези, които й липсваха (нищо, което си струва да се спомене).

Днес например бе имала прекрасен ден. Много любезно от страна на майка й, че се бе съгласила да гледа децата. Марта се опита да не мисли за опаковките от шоколадови десертчета, които бе видяла в кошчето за отпадъци, и вместо това се съсредоточи върху факта, че косата й бе подстригана перфектно. И макар да се подразни, понеже от сервиза се бяха обадили да съобщят, че ремонтът на рейндж роувъра ще отнеме повече време от очакваното и колата няма да е готова преди края на седмицата, тя се чувстваше щастлива, че изобщо имат рейндж роувър. Не можеше да се отърве от мисълта, че това бе изключително скъп автомобил и може би повече щеше да подхожда някому другиму. Даваше си сметка, че на трийсет и две години е по-заможна от родителите си при пенсионирания им. Всячески се опитваше да бъде признателна за охолния си живот, макар че всъщност изпитваше известно неудобство — просто още нещо, за което да се чувства виновна.

Какво друго беше божи дар? Изражението на Матю, когато се върна от фризьорския салон. Марта много се зарадва, когато той се втурна в коридора и се притисна към краката й. Вкопчи се за полата й и целуна чорапогащника й. Нетърпеливите му и неопитни целувки я бяха трогнали. Хареса й дори, че се бе провикнал:

— Уф, мамо, краката ти боцкат! — защото така й напомни, че трябва да си направи кола маска. Трябваше да си запише час, рядко се занемаряваше.

— Обикновено Матю не ме посреща толкова възторжено — отбеляза тя пред майка си. Надяваше се думите й да не са прозвучали като обвинение, че майка й се е държала зле с детето — не това имаше предвид.

— Скъпа, обикновено няма възможност да усети липсата ти, защото никога не го оставяш сам достатъчно дълго — делово отвърна госпожа Евъргрийн.

Марта не разбираше как е възможно това да е причината, обаче се почувства леко наказана. Майка й несъмнено ценеше всеотдайността на Марта към децата й и се гордееше с нея. В крайна сметка точно така се бе държала самата госпожа Евъргрийн с Марта и с Елайза.

Защо всички неща, които определяше като божи дар, бяха съпроводени с… ами с мъчителното усещане, че… Усети как мисълта се разпада в съзнанието й. Стана и си наля още половин чаша бяло вино. Не пиеше много. Не близваше концентрати (твърде силни) или червено вино (боядисваше зъбите). Чаша и половина бяло вино през вечер — позволяваше си само толкова, защото повече би било неразумно, когато човек трябва да се грижи за децата и за къщата си. Днес дръзна да изпие половин чаша повече. Все пак беше петък.

Другото хубаво нещо бе, че децата вече си бяха легнали и спяха. Общо взето, това също беше божи дар — с всеки изминал ден й ставаше все по-лесно с децата. Днешният ден бе просто едно малко отклонение, не се съмняваше. След чаша и половина шардоне бе готова да признае (пред себе си и ако бяха там, пред майка си и пред няколко свои приятелки от Националното сдружение на родителите), че теорията за раждането на деца с малка разлика, така че периодът с пелените да приключи наведнъж, на практика крие по-големи трудности, отколкото бе предполагала. И все пак коликите на Мейси най-сетне бяха отмина и тя вече четири поредни нощи спеше непробудно от осем вечерта до шест сутринта. Това си беше истински божи дар, след като десет месеца се бе будила на всеки три часа.

Понякога главата, шията, гърбът, очите и дори зъбите я боляха от изтощение. Въпреки това не недоспиването я измъчваше най-много. В крайна сметка това си е неизбежно, когато имаш бебе. Измъчваше я плачът. Направо се поболяваше, когато знаеше, че Мейси изпитва болка, а я не може да направи нищо. Нощ след нощ гледаше как телцето на дъщеричката й се гърчи в спазми. Плачът й късаше сърцето на Марта и тя се чувстваше нещастна и некомпетентна. Няма нищо по-мъчително от едно плачещо дете. Марта не проумяваше как Майкъл може да спи при този жален рев. Тя често изпращаше щедри чекове за деца, които се нуждаят от спешни операции, от протези или просто от вода и подслон. Искаше й се да може да прегърне всяко едно от тях и да го утеши. Как успяваха майките им да посрещнат всяко ново утро?