Адел Паркс: Чуждото е по-сладко

Отначало я привлече неговата „творческа кариера“ и ужасно се подразни, когато баща й през смях каза:

— Нали сега за такива смятат, че са твърде мързеливи или твърде глупави, за да си намерят работа?

Грег свиреше в група и беше талантлив, това бе сигурно.

Само че никога нямаше да го „открият“, това също бе сигурно.

А най-дразнещото от всичко бе, че на него май не му пукаше. Елайза, която беше редактор на музикални клипове (е, помощник-редактор — тя също бе изградила кариерата си доста късно), можеше да му помогне (или поне да го запознае с хора, които биха могли да му помогнат). Но щом повдигнеше този въпрос, Грег свиваше рамене, засмиваше се и й казваше, че е голяма сладурана.

Той обичаше работата, с която се занимаваше през деня. Продаваше шапки на Епъл Маркет в Ковънт Гардън. Момичето, което изработваше шапките, му плащаше в брой, затова той винаги разполагаше с „джобни“ за вечерите в кръчмата и се опитваше да финансира музикалните си участия, които също бяха в кварталната кръчма.

— Джобни — повтори Елайза думата, с която Грег назоваваше приходите си, и потръпна.

Тя беше твърде възрастна, за да има приятел, чийто речник е богат като този на племенника й. А Матю още не беше навършил три.

Стареенето. Елайза го ненавиждаше. Или по-скоро се чувстваше неподготвена за него. Биваше я да бъде млада, естествена. Беше се бушувала, крещяла, цупила и участвала в най-различни клубни организации. Беше прекалявала с алкохола и храната, беше опитала наркотиците и бе танцувала с всякакви загубеняци. Беше си боядисвала косата, дупчила си бе носа, татуирала си бе ръцете и се бе разголвала (само веднъж на един мач по ръгби и полицаят бе погледнал на нещата от забавната им страна, явно много повече хора се разголваха на публично място, отколкото човек би допуснал). В Индия бе боледувала от дизентерия, беше яла сурова риба на плажовете в Тайланд, беше живяла на баржа в Камдън и беше безделничела по плажовете в Калифорния. Беше пила саке с японски бизнесмени и водка с някакви съмнителни типове, които твърдяха, че са свързани с руската мафия. Беше се наливала с коктейли джин с тоник в Лондон. С много коктейли. Едва през последните няколко месеца бе започнала да се пита дали нощните гуляи си струват сутрешния махмурлук.

Някога тя диктуваше темпото. Сега не бе сигурна дали изобщо иска да участва в състезанието.

Годините не й личаха. И тя като много лондончани изглеждаше някъде между осемнайсет и четирийсет. В Лондон възрастта бе въпрос на нагласа, макар че напоследък Елайза имаше чувството, че е минно поле. Беше висока около метър и седемдесет и бе много слаба. Откакто навърши десет години, чакаше гърдите й да пораснат. Сега, двайсет години по-късно, трябваше да признае, че Джордан е получила дела, отреден от Бога за Елайза Евъргрийн. И макар да ненавиждаше факта, че мъжете могат да бъдат категоризирани според предпочитанието си към женските гърди или крака (сякаш жените бяха пилешко), беше благодарна за дългите си силни и загорели крака, които като че ли стигаха чак до ушите й. Стараеше се да поддържа добре оформените си прасци и плоския си корем и да води война срещу отпуснатата кожа на ръцете си.

Косата на Елайза бе подстригана. Независимо от прическата обаче косата й си имаше собствено мнение и винаги стърчеше. Всъщност беше брюнетка, обаче само майка и знаеше това. Самата Елайза трудно би могла да си спомни този факт, защото боядисваше косата си толкова често, колкото другите момичета си лакират ноктите. Беше я правила рижа, червена, с цвят на мед, златиста, гарвановочерна, кестенява, пурпурна и сребриста. Трудно можеше да се определи кой цвят й отива най-много — винаги изглеждаше добре. Имаше големи кафяви очи, които сякаш изпълваха цялото й нежно лице. Купуваше си дрехи от „Кукай“, „Рокси“, „Дизел“ и „Мис Сиксти“. Беше от малкото хора на света, които наистина успяваха да изглеждат добре в такива оскъдни модни парцалки, както обещаваха рекламите.

Елайза беше готина мацка.

На два пъти през осемдесетте години, докато пилееше младостта си, като се забавляваше и пушеше „Марлборо лайтс“ пред магазина за алкохол, я бяха питали дали някога е мислила да стане модел. Което доказва, че подобни неща се случват.

— Шегувате се — бе отвърнала тя, бе грабнала училищната си чанта и се бе втурнала да издържи няколко матури и да се докопа до отлични оценки.

Умна мацка.

Елайза създаваше впечатлението, че е родена и израснала в Лондон. Дългите й крайници, хипарските й дрехи, високите й скули и задълбочените й познания за музикалната индустрия придаваха достоверност на тази заблуда. Само че не беше лондончанка. Беше от малко градче в централните графства, само че по-скоро би яла бурени, отколкото доброволно да осведоми някого за това. Носеше Лондон в сърцето си. Беше самоуверена, независима, своенравна и при необходимост, себична. Отличаваше се от истинските лондончани само по това, че все още изпадаше в захлас, когато гледаше Парламента, Биг Бен или моста „Уестминстър“. Не разбираше хората, които забързано прекосяваха моста, привели глави срещу вятъра, притиснали към гърдите си куфарчетата или лаптопите си като броня, която да ги предпазва от студа и навалицата.