stihiqta - Адел Паркс

В момента обаче, доколкото можеше да види Елайза това място беше подът.

Имаше поне дванайсет мръсни чаши за кафе, разхвърлени по плотовете, по пода имаше части от «Лего», боички, механични играчки и смачкани банани. По хладилника, по шкафовете и по прозорците се виждаха следи от пръсти, цялата мивка бе пълна с тигани с коричка от загорял фасул, обикновено скритите от погледа кофи с отпадъци (общо пет: за хартия, за разграждащи се хранителни отпадъци, за консервени кутии, за шишета и за всякакви други неща) бяха препълнени, клетката на хамстера беше пълна с изпражнения, а шишенцето му с вода беше празно.

— Мили боже, какво е това? — попита Елайза и уплашено посочи кафявата лепкава маса точно в средата на пода.

— Овесени ядки с шоколад — въздъхна Марта.

— Слава богу! — Пусна чантите си на пода (съзнавайки, че така само увеличава хаоса, но си даде сметка, че приносът иМ ще остане незабелязан). Обърна се към Марта и видя, че тя е облечена в къса черна рокля, каквато често слагаше за вечеря, въпреки че беше понеделник сутрин. Какво се е случило?

— Майкъл ме напусна.

През целия неделен ден тя се опиташе да се преструва, че нещата не стоят така. Сега произнесе думите на глас и им придаде реалност. Майкъл си беше тръгнал. Беше си тръгнал в събота, днес беше понеделник, а дори не иМ се беше обадил.

Сериозността на положението внезапно я връхлетя и шокът изцеди от нея първите сълзи.

— Той ме… на… напусна… — изплака тя и вдигна ръце в очакване сестра и да я прегърне и да иМ помогне да се почувства по-добре.

Елайза поне я прегърна. Притисна я силно към себе си и я погали по косата.

— Не се тревожи, ш-ш-т, не се тревожи — успокои я тя.

— Всичко е наред, всичко ще се оправи.

Смяташе, че ако го повтаря достатъчно често, ще успее да убеди поне себе си.

Мейси и Матю ги наблюдаваха с широко отворени очи. Мама се държеше странно днес.

— Всичко ще се оправи, ще видиш — решително повтори Елайза, стараейки се с всички сили гласът иМ да не звучи толкова безпомощно и безнадеждно, колкото се чувстваше.

13.

През стената на спалнята Елайза не можеше да чуе, че Марта плаче, но усещаше, че е така. Стана от леглото и излезе на площадката на стълбите. Почука на вратата. Сестра иМ промърмори нещо. Може да беше «Влез», но можеше да бъде: «Искам да умра». Нямаше как да се разбере, защото Марта се бе завила през глава, за да скрие мокрото си от сълзи лице. Елайза отвори вратата и попита:

— Добре ли си? — Много добре съзнаваше колко безумно звучи въпросът иМ.

— О, да — отговори Марта с тона, който използваше в Женската лига. Елайза винаги бе смятала, че нито тонът, нито пък самата организация подхождат на сестра иМ. — Това е дреболия. Просто глупаво спречкване. Всичко ще отшуми — напевно каза Марта. Беше повтаряла тези думи цял ден и цяла нощ.

Елайза не разбираше много от семеен живот, но не смяташе, че става дума за глупаво спречкване.

— Мога ли да направя нещо? Да ти донеса нещо?

В приглушената светлина, която идваше от площадката, успя да види как Марта поклаща глава. Очевидно просто не бе в състояние да изрече нищо повече. Елайза тихо затвори вратата и се върна в леглото си, по-точно в леглото на Матю. Вяха настанили Матю да спи при Мейси. Марта, гостоприемна както винаги, се бе постарала сестра иМ да се чувства удобно. Беше извадила удобна завивка, египетски памучни чаршафи и многобройни пухени възглавнички, но тя просто не можеше да заспи. Тишината на преглътнатите сълзи иМ пречеше.

Елайза не проумяваше. Смяташе, че притежава интуицията да прецени хора, връзки и такива неща. Например веднага разбираше кога някоя жена е бременна, още преди бъдещата майка да е пропуснала първия си цикъл. Можеше да познае от разстояние кога един мъж изневерява. В пълна с хора стая с лекота преценяваше кой би бил подходящ за друг, все едно играеше детска игра. Но въпреки това собственият иМ зет, когото виждаше най-малко веднъж седмично, понякога и по-често, бе разлюбил сестра иМ, без Елайза дори да надуши, че нещо не е наред. Как така не бе забелязала надвисналото бедствие? Защо си беше тръгнал?

Боже, ако Марта и Майкъл не бяха щастливи, кой беше? Те имаха всичко. Разчитаха един на друг, имаха здрави и красиви деца (по едно от всеки пол), добри перспективи, прекрасен дом, много пари, фантастични почивки, чудесно семейство и приятели. Това не означаваше ли, че всички би трябвало да са щастливи? Че са обречени да бъдат щастливи?