stihiqta - Адел Паркс

— Не, вече нямам. — Марта се олюля към стената и зарила силно.

Елайза прегърна сестра си и лекичко я залюля. Боже, искаше иМ се здравата да нарита това копеле Майкъл. Лицето на Марта бе разкривено и почти неузнаваемо. Когато издиша, сякаш изплю въздуха — дъхът иМ ужили бузата на Елайза като щипещ мраз. Болката на Марта беше толкова очевидна, че тя се запита дали сестра иМ ще успее да я улови, да я затвори някъде и да я захвърли.

Бяха минали малко повече от четири седмици.

Дори Марта започваше да разбира, че става дума за нещо повече от «глупаво спречкване».

— Къде са децата?

— Мейси спи, а Матю е в градината.

Елайза въздъхна с облекчение. Марта поне се стараеше децата да не стават свидетели на срива иМ.

— Нали се разбрахме да не му звъниш — скара иМ се Елайза. Знаеше, че Майкъл не иМ е позвънил. Той никога не се обаждаше. Доколкото тя знаеше, беше напуснал съпругата, децата и дома си, без да хвърли дори един поглед назад. Беше посетил децата само четири пъти през изминалите четири седмици. Общуването помежду им (неистово, ирационално и често в пияно състояние) се осъществяваше по инициатива на Марта.

— Трябваше да му се обадя. Позвъни ми брокерът.

— И ти му каза, че няма да купите Бридълуей, нали?

— Не точно.

— Марта, трябва да му кажеш — отчаяно настоя Елайза. Отдалечи се от сестра си, влезе в кухнята и сложи чайника на печката. През последните четири седмици стотици пъти иМ бе приготвяла чай. Не беше сигурна, че помагаше, но поне се занимаваше с нещо. Чувстваше се безполезна. Имаше нужда от занимание, дори и толкова тривиално като слагането на чайника. Понякога Марта го изпиваше, друг път течността си изстиваше в чашата, защото тя не иМ обръщаше никакво внимание. Елайза приготви чая и го отнесе на сестра си, която изобщо не бе помръднала. Нямаше сили. Елайза за пореден път се изненада колко дребничка изглежда Марта. Беше слаба жена, но сега направо се топеше през очите иМ. Понякога се боеше да я притисне твърде силно, да не би да я прекърши.

— Искаш ли аз да се обадя в агенцията. Не може да ги оставиш да си мислят, че са уредили продажбата, миличка, не е честно към продавачите.

— И към мен не е честно — възрази тя с учудващо силна горчивина. — Нищо не е честно.

Последните четири седмици бяха истински ад. Майкъл дори не искаше да разговаря с Марта. Не приемаше обажданията иМ.

Отначало му оставяше бодри и нехайни съобщения: «Скъпи, там ли си? Толкова е глупаво. Обади ми се. Хайде да изгладим нещата». Или пък: «Получаваш ли съобщенията ми? Децата си легнаха. Моментът е удобен да поговорим, защото сега е спокойно. Вечерял ли си? Сготвих любимия ти агнешки гювеч».

Гювечът остана неначенат, а тонът иМ ставаше все по-загрижен: «Майкъл, моля те, обади ми се. Искам поне да знам, че си добре».

Сънуваше кошмари, че той си причинява ужасни неща. Не можеше да спи, защото получаваше пристъпи на паника, докато си представяше, че Майкъл лежи проснат в някоя отвратителна хотелска стая, а до него има празна бутилка с уиски и шишенце с аспирин. Когато в сряда след напускането му той все още не се бе обадил, Марта позвъни на всички болници в околността. Тогава Елайза иМ предложи да му позвъни от телефон, чийто номер не би разпознал.

Той отговори незабавно:

— Майкъл Уест.

— Елайза Евъргрийн. Значи си жив — сухо каза тя. Едва се въздържа да не добави «все още», докато подаваше слушалката на сестра си.

Елайза слушаше как Марта го умолява, увещава, обяснява и се моли. Нужни иМ бяха четирийсет и пет минути да убеди съпруга си да се срещне с нея просто за да поговорят.

— Ще бъде забавно — додаде Марта доста нереалистично, — все едно сме на среща.

Първият път в известен смисъл бе нещо подобно. Една от неособено успешните срещи между непознати, каквито организираше Сила Блак[8]. Марта едва дочака да ги настанят на масата в ресторанта и веднага изстреля:

— Но какво те прави нещастен?

Вяха в местния италиански ресторант, едно от любимите места на Майкъл. На нея всъщност изобщо не иМ харесваше. Смяташе, че е прекалено скъп, а и го бяха посещавали твърде често, докато беше бременна с Мейси. Винаги свързваше жълтите стени със силното гадене, но въпреки това резервира маса там, понеже се надяваше да му достави удоволствие. Купи си нова рокля специално за случая и съвсем нетипично за нея се гримира.

— Не може ли най-напред да си поръчаме вечерята и после да подхванем сериозния разговор? — попита Майкъл със зле прикрито раздразнение.