stihiqta - Адел Паркс

— Всичко свърши.

— За какво говориш? — Гласът сякаш не беше нейният. Беше писклив и много уплашен.

— Аз… аз… — поколеба се Майкъл. Огледа стаята и прокара пръсти през косата си. — Ще отида в хотел.

— В хотел ли? Не разбирам. — И наистина беше така. — Какво не е наред?

Покашляне.

— Ами… Трудно е да се каже…

Изведнъж Марта изгуби желание да го слуша — колкото и да му беше трудно да го изрече, тя имаше чувството, че за нея ще е още по-трудно да го изслуша. Трябваше да го спре.

— Не го казвай. Просто не го казвай. Престани с тези глупости. Хайде да вечеряме — бързо избъбри тя. Взе една кърпа и се зае да търка безукорно чистите плотове в кухнята. Глупости беше дума, която често използваше, когато разговаряше с децата, и сега нелепостта иМ направо я зашлеви през лицето.

Майкъл продължи:

— Вината не е в теб, в мен е. Аз просто… — не успя да довърши изречението той.

— Просто какво? — механично попита тя, след като години наред се бе учила да проявява учтив интерес. Всъщност не искаше да знае.

— Имам нужда от малко свое пространство.

Марта си каза, че в крайна сметка всички клишета са верни.

— Ще имаш пространство. В Бридълуей има предостатъчно пространство. За какво говориш всъщност?

— Не мога повече.

— Какво. Какво не можели повече? — настоя да узнае Марта. Говореше по-тихо от обикновено. — Да живееш щастливо със съпругата и с децата си?

— Аз не съм щастлив.

Тя се олюля. Опипа зад гърба си и тежко се отпусна на един стол. Той не е щастлив. «Щастлив ли си, скъпи?» — напевно го питаше тя. «Разбира се, кой мъж не би бил» — отговаряше той и често съпровождаше думите си с бърза целувка по бузата. Толкова се стараеше да го направи щастлив. «Нали сме истински късметлии?» — питаше той. Често. Често казваше: «Не сме ли истински късметлии?!». Но да си късметлия е като да си щастлив, нали. Или поне част от това.

— Съзнавам, че сигурно си шокирана.

Устните му се движеха и Марта ги наблюдаваше, но не искаше да знае какво казва той. Не е Майкъл, няма съмнение, това не е нейният мил Майкъл. Наистина, натрапникът носеше ризата и джинсите на Майкъл. Носеше и часовника му, но не и неговата усмивка, а очите, които от време на време се стрелкаха към Марта, бяха мъртви. В тях нямаше любов, а очите на Майкъл винаги излъчваха любов и загриженост. Какво правеше този натрапник?

— Вече не те обичам, Марта. Смятам, че щом се чувствам така, не е честно да се обвързвам с новата ипотека.

Усети силна болка в главата си, имаше чувството, че тя ще се разцепи, ще се раздроби и малки отломки от черепа иМ ще се забият в стените на кухнята. Нямаше да е голяма загуба. Главата иМ и без друго бе безполезна, един безсмислен и безполезен ум, който не бе предвидил, че това ще се случи, не бе заподозрял нищо. Тъкмо обратното. Марта мислеше, вярваше , че не я застрашава унищожителната, остра, чиста болка. Защото те бяха щастливи. Щастливо женени, а това си беше като застрахователна полица, нали така?

— Но ти вече си обвързан с мен, независимо дали има, или няма ипотека. Аз съм ти съпруга — настоя Марта. Отчаяно се опитваше да подходи логично, но се чувстваше като Алиса в страната на чудесата, объркана, смаляваща се, падаща.

— Знам това — въздъхна Майкъл и също се отпусна в един стол. Очевидно не можеше да си намери място или пък искаше да иМ даде да разбере, че наистина има намерение да си тръгне, защото веднага се наведе напред и седна на ръба на стола. Стисна главата си с ръце.

Марта си помисли, както често правеше, че той има красива коса. Синкавочерна. Очите бяха най-красивото нещо у него, очите, които бяха блестели с любов и загриженост, обаче и косата му беше прекрасна.

Двамата седяха мълчаливо. Сякаш след цяла вечност Майкъл избута стола си назад и понечи да стане.

— Къде отиваш? — бързо попита тя.

— В един хотел наблизо. Запазих си стая за няколко дни, а след това ще измислим нещо по-постоянно.

Той излезе от стаята.

— Не си тръгвай! Недей! — каза Марта, но дори не беше сигурна дали е изрекла думите на глас, или са прозвучали само в главата иМ.

11.

Вече нищо не бе ясно. Всичко, в което бе вярвала, се разпадна. Марта не беше спала. Цяла нощ седя в леглото. Не плака. Просто гледаше към мястото в леглото им, където би трябвало да бъде Майкъл. Докосна възглавницата — беше студена. Никой не бе спал на нея. Тази нощ никой не се бе боричкал за завивката. Никой не я бе прегръщал, за да заспи.

Съпругът иМ бе изчезнал.