stihiqta - Адел Паркс

Денят бе направо идеален.

Марта не спираше да бъбри, докато се движеше из кухнята, заета с последните приготовления за вечерта. Попита Майкъл дали да сложи шампанското в хладилника, за да отпразнуват приемането на предложението. Съобщи, че още една чиния се е нащърбила. Порови на полицата със зеленчуците, като отбелязваше колко са свежи или пък точно образното, но всъщност не се замисляше върху думите си. Мислеше само за Бридълуей. За новата къща. За тяхната къща на мечтите. Мечтите на Марта и на Майкъл скоро щяха да се сбъднат. Предложението им беше прието. Наредиха на адвокатката да задейства нещата с пълна пара, понеже трябва да сключат сделката възможно най-бързо. Всъщност Марта позвъни на адвокатката им у дома в събота, защото беше твърде развълнувана, за да чака до понеделник при нормални обстоятелства не би се осмелила да направи подобно нещо, въпреки че Майкъл плащаше цяло състояние за услугите иМ. Марта се бе ухилила до уши и не можеше да си представи, че някога ще престане да се усмихва.

Майкъл също не слушаше бърборенето иМ. Нямаше мнение по въпроса дали Марта трябва да сложи шампанското в хладилника. Изобщо не го интересуваше дали още една чиния се е нащърбила, а зеленчуците, мамка му, си бяха просто зеленчуци и толкова.

— Къде са всички? Обикновено Ед и Бел са много точни. Може би движението е много натоварено? Дом и Тара винаги закъсняват — това ни най-малко не ме учудва. Дали да им се обадя, ти как мислиш?

Марта изгаряше от желание да сподели с някого новината. Тара сигурно щеше да иМ даде добри идеи за кухнята, защото наскоро изцяло бе обновила своята. Нямаше търпение да чуе съветите иМ.

— Не.

— Не, прав си. Малко грубо е да ги пришпорвам така. Сигурна съм, че скоро ще дойдат.

— Няма да дойдат.

— Кой няма да дойде? Ед и Бел или Дом и Тара? О, Майкъл, трябваше да ми кажеш по-рано, сготвила съм за шест човека. Обадиха ли се? Да нямат проблеми с бавачката?

Марта продължи да снове из кухнята, докато изстрелваше въпросите си. Отвори бутилка червено вино, което трябваше да подиша малко, изсипа маслините в купа, излъска чашите за шампанско за втори път и се опита да не обръща внимание на раздразнението, което започваше да пълзи нагоре по гръбнака иМ. Колкото и да бе прекрасен, Майкъл просто не успяваше да схване логиката, с помощта на която Марта управляваше живота им. Трябваше да иМ каже, че са се обадили, че няма да могат да дойдат. Мразеше да пилее хубава храна, да не говорим за времето. Ако не беше в такова добро настроение, сигурно щеше да му се сопне.

Всъщност едва ли.

— Е, кой няма да дойде? — Вече се питаше дали не може да се обади и да покани някого в последния момент. Дали Елайза и Грег щяха да се държат прилично, ако им се обади да дойдат? Или пък щяха да искат да пушат марихуана и да дърдорят за несправедливата липса на добри условия в държавните училища?

— Никой няма да дойде.

— Никой ли?

Марта не проумяваше. Спря се и впери поглед в Майкъл.

— Не.

— Защо?

— Обадих им се и отложих вечерята.

— Ти ли я отложи? — Марта остана с впечатлението, че не е чула добре, но после изведнъж схвана всичко. — О, Майкъл, скъпи, искаш да празнуваме сами, така ли?

Тя се приближи към него и понечи да обвие шията му с ръце. Прогони мисълта, че той би трябвало да я предупреди, за да си спести доста пари и със сигурност ужасно много време. Жестът му беше ужасно романтичен.

Майкъл хвана ръцете иМ и бавно и внимателно ги спусна отстрани на тялото иМ. Не я гледаше.

— Тръгвам си, Марта.

— Излизаме ли? — попита тя неуверено, защото нещо в гласа на Майкъл иМ подсказваше, че няма да има никакво празненство. Всъщност от него струеше враждебност, безсилие, срам и самота.

Майкъл въздъхна дълбоко и впери поглед в мобилния си телефон. От известно време го въртеше в ръцете си и най-накрая бе успял да го включи към зарядното.

— Напускам те, Марта. Изнасям се.

Светът престана да се върти.

Марта престана да диша.

Сърцето иМ биеше толкова силно в гърдите, че го чуваше как се блъска в черепа иМ.

Чу думите, или поне така иМ се стори, но това не бе възможно. Това не бяха точните думи, те нямаха смисъл. Плуваха пред погледа иМ, но все се изплъзнаха от онази част на мозъка иМ, която би могла да ги дешифрира, която би могла да увери сърцето, че сигурно не е чула правилно какво иМ казва Майкъл.

— Новината за къщата не те ли радва? — попита Марта. Зачака лицето му да грейне, той да кимне. Искаше да каже на сърцето си: «Фалшива тревога, просто шега».