Unknown - i 3e0c0223816db71f

— Ще трябва да си вървя.

Какъв нелеп израз, мислеше си тя сега. Той не се опита да я задържи —

със съвършена учтивост отстъпи настрана, свали шапка и се поклони; но чак до

края на улицата тя усещаше върху си почтителния внимателен и възхитен поглед на

неговите живи кафяви очи. Това беше началото!

Никога дотогава тя не бе го забелязвала в Ливънфорд по простата причина,

че той рядко дохождаше, но скоро започна често да го вижда по улиците. И

наистина те постоянно се срещаха, но при все че нямаше случай да я заговори, той

винаги й се усмихваше и я поздравяваше весело, но с уважение. Тя започна да

обича тази весела непринудена усмивка, да търси широките му рамене, да желае да

види драговолния блясък на очите му. Понякога го съзираше сред някои от

най-дръзките и смели младежи в Ливънфорд, застанали пред новооткритата

сладкарница на Берторели, и със страхопочитание схващаше, че тези неустрашими

юноши го приемаха като равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и

обстоятелството, че той посещава такова непристойно и страшно място като

италианската сладкарница, я караше да потреперва. Беглото й познанство с него

придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край тях,

дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и като един

човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва приятен трепет, но

и безпокойство.

След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път,

открито признавайки вината си, внимателно дръпна вратата в израз на явно

самообвинение и разкаяние, отвън тя пак се натъкна на Денис Фойл.

— Какво съвпадение, госпожице Броуди — каза той. — Представете си, пак

се срещаме тук. Как се случи да мина оттук тъкмо в този момент.

Как можеше тя, горката, да знае, че той бе чакал два часа на отсрещната

страна на улицата!

— Може ли да видя коя книга ще четете тази седмица?

— „Помрюйският манастир“, от г-жа Хенри Ууд — заекна тя.

— О, да, втория том. Миналия път, когато бяхте тук, видях, че сте взели

първия том.

Сега се издаде, помисли си тя, като видя несигурното срамежливо желание

в очите му и разбра, че той изобщо не е така самоуверен и сигурен, както при

първата им среща. Топла нежност я изпълни, когато той я помоли пламенно:

— Моля ви, позволете ми да ви нося книгата, госпожице Броуди!

Тя силно се изчерви заради непростимото си и неподобаващо за дама

поведение, но беше неоспорим факт, че му даде книгата, протегна му я безмълвно, сякаш покорно му предаваше малкото томче като нежна благодарност за вниманието

му. Тя въздъхна при спомена за това скромно, дори твърде безцветно начало,

защото след този случай те се срещаха няколко пъти — не много пъти, и тя бе така

обзета от някакво странно и непонятно чувство към него, че й беше мъчително и

самотно да бъде далеч от него.

Внезапно тя се откъсна от миналото. Вече бе обиколила панаира веднъж,

без да види нещо друго освен смесица от крещящи цветове. Отново съзна в какво

неприятно положение се намира, колко безнадеждно е да различи сред това кошмарно

море от лица, което кипеше наоколо й, лицето, което търсеше, и щом се озова на

едно място, където тълпата бе по-рядка и можеше да се проникне на улицата, тя

започна с мъка да си пробива път.

Ненадейно една топла ръка сграбчи малките й измръзнали пръсти. Тя бързо

вдигна очи и видя Денис. Обхвана я чувство на сигурност, което като вълна нахлу

във вените й, изпълвайки я с приятен покой и такова облекчение, че тя стисна

ръката му и с откритото си природно простодушие каза бързо и поривисто, преди

още той да проговори:

— О, Денис, толкова нещастна бях тук без тебе. Мислех си, че съм те

загубила завинаги.

Той я погледна нежно и отговори:

— Колко глупаво, че те помолих да ме чакаш в тази ужасна навалица, Мери.

Знаех, че ще те намеря, но съвсем забравих, че преди това можеше да попаднеш в

блъсканицата. Освен това и влакът ми закъсня. Отдавна ли си тук?

— Не зная откога — пошепна тя. — Стори ми се вечност, но сега няма

значение, щом си с мене.

— Надявам се, че не са те бутали много из тълпата — възрази той. — Аз

съм виновен, загдето те оставих да дойдеш сама. Наистина съм виновен! Трябваше

да те посрещна отвън, но не можех да си представя, че ще има толкова народ тази

вечер. Нали не се сърдиш?

Тя поклати глава отрицателно и без да скрива радостта си, че го вижда,