Unknown - i 3e0c0223816db71f

Ливънфордският панаир беше ежегодно празненство: най-забележителното

представляваха няколко пътуващи трупи и фокусници, малка менажерия, в която

имаше само един слон и една клетка с два лъва, стрелбище, на което стреляха с

истински куршуми, и две ясновидки, които охотно показваха безукорните си

препоръчителни писма. Заедно с разни други по-дребни атракции, всичко това се

струпваше на определена дата на общинското място край града, което наричаха

Мерата.

Панаирната площ имаше триъгълна форма. От едната страна, откъм града, се

издигаха солидните и важни постройки на панаира — големите шатри и палатки, на

другата страна се намираха подвижните забавления, люлките, лодките и

въртележките, а на третата страна, покрай ливадите при брега на Ливън, се

намираха павилионите, продавачите на плодове, лимонада, сладолед и нуга, както и

безброй малки барачки, които привличаха и заслепяваха погледа. Това беше далеч

най-големият събор в цялата област, който със своята популярност, установена от

традицията, и със своята привлекателност примамваше като магнит хората от града

и околностите всяка вечер в продължение на една блестяща седмица, обхващайки в

своята площ радостното човешко множество, което и сега дори напираше около

триъгълника като вълна, понесена стремително напред към удоволствието.

Мери се гмурна в човешкото море и то веднага я погълна. Тя престана да

бъде отделно същество, тя се сля с пороя от бутащи се, смеещи се, ръкомахащи

хора, който я носеше напред независимо от волята й; тласкана ту насам, ту натам, но винаги напред, от тази окръжаваща я сила, Мери изведнъж се учуди на

собственото си безразсъдство. Блъсканицата и грубата тълпа не отговаряха на

идиличната картина, която тя си представяше в мислите си, натрапчивите викове и

ярките светлини не бяха като във фантазията й; само след пет минути, прекарани

на панаира, тя вече съжаляваше, че е дошла и започна да разбира, че баща й все

пак може би е бил прав и разумен, като й забрани да идва. Макар че бе дошла

единствено с намерението да види Денис, тя почувствува, че той няма да може да я

открие в тази навалица, а когато някакъв остър лакът се заби в ребрата й и едно

дебело селянче я настъпи и се ухили неловко вместо извинение, тя посърна и се

изплаши. Какво чувство беше я привлякло сред тези простаци и палячовци? Защо

така невнимателно, дръзко и опасно наруши заповедта на баща си и се отзова с

такава лекомислена и охотна невъздържаност на първия повик на младежа, когото

познаваше само от един месец?

Люшкана в тълпата, тя си припомни този месец и с меланхолична яснота си

даде сметка, че летящата врата на градската библиотека беше донякъде причина за

всичко. Отвътре на вратата бе написано повелително: „Дръпни!“ и съгласно това

кратко нареждане човек трябваше на излизане от библиотеката със сила да я

дръпне; но тя бе толкова затегната и тежка, че натоварен с книги и изплъзнал се

от властния поглед на вратаря на кметството, човек се изкушаваше да пренебрегне

нареждането и да бутне. В онзи паметен ден тя, разбира се, бе бутнала вратата и

протегнала енергично ръка, се хвърли право на гърдите на един младеж, облечен в

кафяво. Тя излезе с такъв замах, че можа добре да види цвета на елегантния му

костюм. Кафяви бяха и косите му, и лицето му, осеяно с дребни по-тъмни лунички; като вдигна стреснато поглед, тя веднага забеляза, въпреки смущението си, че

зъбите му са равни и бели. Той веднага й се усмихна и докато тя го гледаше с

отворени очи и уста, той се овладя, любезно вдигна падналата й книга, отвори я

спокойно и прочете името на Мери на абонаментната карта.

— Съжалявам, че ви уплаших, госпожице Мери Броуди — извини се той

сериозно, но продължаваше да й се усмихва със своите кафяви очи. — Тези врати са

страшно коварни. Би трябвало да им сложат стъклени прозорци. Вината е моя,

загдето не съм повдигнал този въпрос пред градския съвет.

Мери се засмя глупаво и неприлично, но, уви, неудържимо на тоя тънък

подбив и престана да се смее едва когато младежът добави предпазливо, като че ли

казваше нещо маловажно:

— Казвам се Фойл… Аз живея в Дарок.

Те се изгледаха в продължение на няколко мига, а тя се изчерви като

някоя глупачка (по-късно той я уверяваше, че се изчервява прелестно) и плахо

промълви:

Страница 13

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq