Дж. Уорд - Вечна любовl

Гърлото на Мери изведнъж пресъхна и тя протегна ръка към чашата с

вода.

— Винаги ли ядеш… толкова много?

— Всъщност в момента имам проблеми със стомаха. За мен това е

лека закуска — той отново поръси макароните със сол. — И така, някога

си работила с деца, страдащи от аутизъм, а сега си в адвокатска кантора.

По какъв друг начин прекарваш времето си? Хобита? Интереси?

— Обичам да готвя.

— Така ли? А аз обичам да похапвам.

Тя смръщи вежди, опитваше да не си го представя седнал до масата в

кухнята й.

— Отново си раздразнена.

Тя махна с ръка.

— Не съм.

— Напротив. Не ти харесва идеята да сготвиш нещо за мен, нали?

Непринудената му искреност я навеждаше на мисълта, че би могла да

му каже всичко и че той ще отговори точно онова, което чувства и мисли.

Независимо дали е добро или лошо.

— Хал, имаш ли филтър между мозъка и устата си?

— Всъщност не — той приключи с пилешките гърди «Алфредо» и

бутна чинията настрани. Пържолата беше следващото, на което посвети

вниманието си. — Какво ще ми разкажеш за родителите си?

Мери си пое дълбоко дъх.

— Майка ми почина преди около четири години. Баща ми е бил убит, когато съм била на две години. Оказал се на неподходящото място в

неподходящ момент.

Той направи пауза.

— Било ти е трудно да изгубиш и двамата.

— Да.

— Моите също са мъртви. Но поне доживяха да остареят. Имаш ли

братя и сестри?

— Не. Бяхме само двете с мама. А сега съм сама.

Настъпи дълго мълчание.

— Откъде познаваш Джон?

— Джон… О, Джон Матю? Бела ли ти е разказала за него?

— До известна степен.

— Не го познавам чак толкова добре. Той стана част от живота ми

едва напоследък. Мисля, че е специално дете. Много е мил, макар да имам

чувството, че нещата не са лесни за него.

— Познаваш ли родителите му?

— Каза ми, че няма такива.

— Знаеш ли къде живее?

— Познавам тази част на града. Не е добра.

— Искаш ли да го спасиш, Мери?

Какъв странен въпрос, помисли си тя.

— Не мисля, че трябва да бъде спасяван, но ми харесва да сме

приятели. Да ти кажа истината, аз едва го познавам. Той просто се появи

в къщата ми една вечер.

Хал кимна — като че ли беше чул очаквания от него отговор.

— Откъде познаваш Бела? — запита тя.

— Не ти ли харесва салатата?

Мери сведе поглед към чинията си.

— Не съм гладна.

— Сигурна ли си?

— Да.

След като изяде и чийзбургера, и пържените картофи, той протегна

ръка към менюто, оставено до солницата.

— Не искаш ли да си поръчаш десерт? — попита той.

— Не и тази вечер.

— Трябва да се храниш по-добре.

— Обядът ми беше обилен.

— Не е вярно.

Мери кръстоса ръце пред гърдите си.

— Откъде знаеш?

— Усещам глада ти.

Тя спря да диша. Господи, очите му отново блестяха. Бяха толкова

сини, толкова ярки и безкрайни — като морето. Като океан, в който да се

потопи. Да се удави. Да умре.

— Как можеш да знаеш, че… съм гладна? — попита тя. Думите като

че ли излязоха от устата й, без да иска.

Гласът му се сниши, заприлича на мъркане.

— Прав съм, нали? Има ли значение как съм го узнал?

За щастие сервитьорката дойде да вземе чиниите и моментът отмина.

Докато Хал поръчваше ябълков пай, някакъв сладкиш, залят с шоколад, и

кафе, Мери вече се беше посъвзела.

— А ти с какво си изкарваш прехраната? — запита тя.

— Това-онова.

— Актьор ли си? Или модел?

Рейдж се засмя.

— Не. Мога да бъда и украшение, но предпочитам да съм полезен.

— И по какъв начин допринасяш полза?

— Предполагам, може да се каже, че съм войник.

— Служиш в армията?

— Нещо такова.

Е, това обясняваше усещането, че той може да бъде опасен, смъртоносен дори. Увереността, която се излъчваше от него. Остротата в

погледа му, сякаш беше винаги нащрек.

— В кое подразделение?

Морската пехота, помисли си Мери. Или може би специалните

части. Наистина приличаше на тюлен.

Лицето на Хал се стегна.

— Аз съм просто един войник.

Долетял сякаш от нищото, облак парфюм изпълни ноздрите на Мери.

Червенокосата сервитьорка отново беше до масата им.

— Хареса ли ти храната? — Хал вдигна поглед към нея. Горещото й

сексуално желание бе ясно доловимо.

— Да, благодаря — отговори той.

— Добре — тя остави нещо на масата. Салфетка. На нея бяха

написани име и адрес.

Очите на жената блеснаха за секунда, после тя се отдалечи. Мери

сведе поглед към ръцете си. И с крайчеца на окото хвърли поглед на