Дж. Уорд - Вечна любовl

другото, чух за сестрите, с които си бил преди две нощи, една след друга.

Невероятен си, знаеш ли?

— Да. Тор, мога ли да те помоля за услуга?

— Каквото кажеш, братко.

— Може ли да не… повдигаш въпроса за жените? — Рейдж си пое

дълбоко дъх. — Защото истината е, че мразя подобни преживявания, наистина.

Имаше намерение да замълчи, но думите изведнъж излязоха от устата

му. Не можа да се сдържи.

— Мразя анонимността на този вид секс. Мразя болката в гърдите, която изпитвам след това. Мразя миризмата, полепнала по тялото и косата

ми, когато се прибера у дома. Но най-много мразя това, че ще го правя

отново и отново, защото, ако не го правя, мога да нараня някого от вас

или невинен свидетел на събитията — издиша през устата. — А онези две

сестри, от които си така впечатлен? Виж, ето как стоят нещата. Избирам

само онези, които пет пари не дават с кого са. Защото иначе няма да бъде

честно. Онези двете мадами хвърлиха по един поглед на часовника ми и

на пачката банкноти в портмонето ми и решиха, че съм трофей. В секса с

тях имаше толкова интимност, колкото и в автомобилна катастрофа. А

тази вечер? Ти си отиваш у дома, при Уелси. А аз ще бъда сам у дома.

Също както и вчера. Както ще бъде и утре. Свалката с разни курви не е

забавление за мен. Това ме тормози от години, така че хайде да не

повдигаме повече въпроса, а?

Настъпи дълго мълчание.

— Господи… Съжалявам. Не знаех. Нямах представа…

— Да, нали… — наистина трябваше да сложи край на този разговор.

— Виж, трябва да затварям. Ще говорим по-късно.

— Не, почакай, Рейдж…

Рейдж изключи телефона си и спря отстрани на шосето. Огледа се и

видя, че се намира насред пустошта. Наоколо нямаше нищо, освен гора.

Опря чело на кормилото.

В главата му изникна образът на Мери. И осъзна, че е забравил да

изтрие спомена за себе си от съзнанието й.

Забравил? Да, бе. Не беше го направил, защото искаше да я види

отново. Искаше тя да го помни.

О, Господи… Това беше лошо. Много лошо.

14.

Мери се обърна в леглото и изрита завивките. Полузаспала, разпери

крака в опит да се охлади.

По дяволите, дали не беше оставила климатика на прекалено висока

температура…

В главата й се породи ужасно подозрение. Съзнанието й започна да се

избистря, а страхът й да нараства. Имаше треска — нещо характерно за

болните от левкемия. Придружена с нощно изпотяване.

О, по дяволите… Познаваше това чувство прекалено добре —зачервяването на кожата, сухата горещина, болките в ставите. Часовникът

показваше 4:18 след полунощ. Точно по това време, когато беше болна, се

повишаваше температурата й.

Протегна ръка нагоре и отвори прозореца над леглото. Студеният

въздух прие поканата й и се втурна вътре — охлади я, успокои я. Треската

си отиде скоро след това, отзвучаването й беше придружено с обилно

изпотяване.

Може би просто беше настинала. Хората с нейната диагноза страдаха

и от обикновени заболявания като всички други. Наистина.

Нямаше значение дали това е някакъв вид вирус, или повторна атака

на левкемията — и в двата случая нямаше да може отново да заспи. Тъй

като беше по тениска и боксерки, се наметна с халат и слезе на долния

етаж. Докато вървеше към кухнята, запали осветлението навсякъде — така

че и най-тъмните ъгълчета на къщата да бъдат осветени.

Отиде направо при кафе машината. Щеше да бъде по-добре да

отговори на няколко служебни имейла и да се приготви за дългия уикенд

за Деня на Колумб, отколкото да лежи в леглото и да брои часовете до

срещата й с доктор Делакроче. Оставаха пет часа и половина, между

другото.

Господи, не обичаше да чака.

Наля вода в кафе-машината «Крупс» и затърси в шкафа бурканчето с

кафе. То беше почти празно, затова извади скритите си запаси и…

Не беше сама.

Наведе се напред и надникна през прозореца над мивката. Навън беше

още тъмно и тя не видя нищо, затова отиде до кухненската врата и

натисна ключа за външното осветление.

— Мили Боже!

Видя огромна черна сянка от другата страна на стъклото. Понечи да

се втурне за телефона си, но се спря, като видя руса коса.

Хал вдигна ръка за поздрав.

— Здравей — гласът му долиташе приглушен от стъклената преграда.

Мери обгърна с ръце тялото си.

— Какво правиш тук?

Той сви широките си рамене.

— Исках да те видя.

— Защо? И защо сега?

Повторно свиване на раменете.