Дж. Уорд - Вечна любовl

Не се чуваше чупене на клони и пукане на съчки — характерните

шумове, когато през гората върви такъв едър мъж. Но нали беше тръгнал в

тази посока…

— Хал? — извика тя.

Мина доста време, преди да се върне в къщата.

15.

— Справи се добре тази вечер, господин О.

О. излезе от бараката зад хижата с мисълта, че одобрението на

господин X. нищо не струва. Не показа раздразнението си. Бе изминал

само ден, откак се бе изтръгнал от лапите на Омега и не беше в

настроение да предизвика ново наказание.

— Обаче вампирът не ни каза нищо — измърмори той.

— Защото нищо не знаеше.

О. спря. На слабата светлина на утрото бялото лице на господин X.

блестеше като малка луна.

— Не ви разбрах, сенсей?

— Аз самият го обработих, преди да дойдеш. Трябваше да знам, че

мога да разчитам на теб. Но не исках да пропусна възможността, в случай

че си станал мекушав.

Което обясняваше тежкото състояние на вампира. До този момент О.

смяташе, че той се е съпротивлявал упорито при залавянето му.

Изгубено време, похабени усилия, помисли си О. и извади ключовете

за колата си.

— Ще има ли други изпитания за мен? — копеле.

— Не и в момента — господин X. погледна часовника си. — Новата

ти група скоро ще е тук, така че прибери ключовете. Да влезем вътре.

Нежеланието на О. дори да се приближи до хижата парализира

краката му. Не можеше да помръдне. Но се усмихна.

— След вас, сенсей.

Влязоха и той отиде директно до вратата на спалнята. Подпря се на

рамката. Макар че едва дишаше, запази хладнокръвие. Ако избягваше

въпросното място, господин X. щеше да измисли причина да го изпрати

точно там. Копелето знаеше, че да бъркаш в пресни рани е единственият

начин да видиш дали ще зараснат, или ще се покрият с гной.

Убийците с белите лица изпълниха хижата. О. ги оглеждаше

критично, преценяваше ги. Не познаваше нито един, но колкото по-дълго

служеха на обществото, толкова по-анонимни ставаха неговите членове.

Кожата, косата и очите им губеха цвета си и накрая всички лесъри

изглеждаха по един и същи начин.

Останалите попиваха с погледи тъмната му коса. Новите членове

заемаха най-нисшите позиции и беше необичайно новобранец да бъде

включен в елитна група. Е, добре. Майната ви. О. срещна погледа на

всеки един от тях, давайки им ясно да разберат, че ако искат да се перчат, той с радост ще подхване играта.

Изправен пред възможността за физическо стълкновение, той се

оживи. Беше като събуждане след здрав и пълноценен нощен сън.

Възраждащата се агресия му доставяше удоволствие — добрата стара

нужда да доминира. Тя му даваше увереност, че не се е променил, че

Омега не беше успял да му отнеме същността.

Срещата не продължи дълго. Беше стандартна. Запознаха се.

Напомниха си, че всяка сутрин трябва да проверяват електронната си

поща. Преговориха отново стратегията си, както и някои от правилата за

действие при пленяване и убиване.

Когато приключиха, О. тръгна първи към вратата. Господин X. му

препречи пътя.

— Ти ще останеш.

Бледите му очи го гледаха втренчено — наблюдаваха го, очакваха да

видят искрицата на страха. О. кимна и разкрачи крака.

— Разбира се, сенсей. Както кажете.

Над рамото на господин X. О. гледаше как другите се разотиват —като непознати. Не разговаряха, гледаха право напред, телата им не се

докосваха дори случайно. Очевидно никой никого не познаваше. Вероятно

бяха повикани от различни райони. Което означаваше, че господин X. е

прибегнал към дълбоките резерви.

Вратата се затвори след последния лесър и по кожата на О. пробягаха

тръпките на надигащата се паника. Той обаче се застави да остане

спокоен, невъзмутим като скала.

Господин X. го огледа от главата до петите. След това отиде до

лаптопа, оставен върху кухненската маса, и го включи. И сякаш чак сега

се беше сетил, каза:

— Ти ще ръководиш и двете групи. Искам да ги обучиш в техниките

за въздействие, които използваме. Искам да работят като екип — вдигна

поглед от проблясващия екран. — И искам да останат живи, ясно ли е?

О. смръщи вежди.

— Защо не казахте това, докато бяха тук?

— Не ми казвай, че имаш нужда от помощ.

Присмехулният му тон накара О. да присвие очи.

— Мога и сам да се справя.

— И ще е по-добре да го направиш.

— Свършихме ли?

— Не, този разговор няма никога да приключи. Но можеш да си

тръгнеш.