Дж. Уорд - Вечна любовl

Когато стигна до вратата обаче, О. разбра, че ще последва още нещо.

Постави ръка на бравата.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — прошепна господин X.

— Мислех, че си тръгваш.

О. огледа стаята и измисли набързо нещо, за да оправдае колебанието

си.

— Не можем повече да използваме къщата в центъра на града за

въздействие, не и след бягството на онзи вампир. Имаме нужда и от друга

сграда, освен бараката отзад.

— Това го знам. Да не би да мислиш, че те изпратих да разглеждаш

имоти просто ей така?

Ето какъв бил планът.

— Парцелът, който разгледах вчера, не беше подходящ. Блатото заема

голяма част от него, а наоколо минават прекалено много шосета. Имате ли

предвид и някои други места?

— Ще ти изпратя списъка по електронната поща. А докато реша къде

ще строим, ще водиш пленниците тук.

— В бараката няма достатъчно място за зрители.

— Имам предвид спалнята. Тя е достатъчно просторна. Както ти е

известно.

О. преглътна, но успя да запази гласа си спокоен.

— Ако искате и да обучавам групата, ще имам нужда от още по-

голямо пространство.

— Ще идваш тук, докато строим. Ако не ти стана ясно, мога и да ти

го напиша?

Прекрасно. Щеше да се справи. Отвори вратата.

— Господин О., мисля, че забрави нещо.

Господи. Сега разбра какво имат предвид хората, когато казват, че по

кожата им лазят тръпки.

— Да, сенсей?

— Искам да ми благодариш за повишението.

— Благодаря ви, сенсей — каза О., стиснал челюсти.

— Не ме разочаровай, синко.

Върви на майната си, татенце.

О. се поклони леко и бързо излезе. Почувства се по-добре, когато се

качи в пикапа и потегли. Не, не просто по-добре. Почувства се дяволски

свободен.

На път към къщи се отби в аптеката. Не му беше необходимо много

време, за да открие онова, от което имаше нужда. След десет минути

затвори входната врата на дома си и деактивира алармената инсталация.

Къщата му беше малка, двуетажна и се намираше в не особено скъп

квартал. Мястото обаче предлагаше добро укритие. Повечето от съседите

му бяха възрастни, а останалите — емигранти, които работеха на по две и

три места. Никой не го безпокоеше.

Изкачи се до спалнята. Стъпките му отекваха по голия под, а

празните стени, без никакви украшения, връщаха ехото. Странно, това го

успокояваше. Никога не беше усещал къщата като свой дом. За него тя

беше просто войнишка барака. Единствените му мебели бяха леглото и

фотьойлът, чиято облегалка можеше да се накланя назад. На всички

прозорци имаше щори и чужд поглед не можеше да проникне вътре.

Гардеробите бяха пълни с оръжия и униформи. Кухнята беше съвсем

празна, електрическите уреди не бяха използвани, откакто се беше

нанесъл.

Съблече се и влезе в банята, като взе със себе си бялата торбичка от

аптеката и оръжието си. Наведе се към огледалото и раздели косата си.

Корените й бяха прораснали с близо три милиметра и се белееха.

Промяната беше започнала преди около година. Първо няколко

косъма, а после цяла ивица, която се простираше от челото до тила.

Слепоочията му бяха останали тъмни най-дълго, макар че сега дори и те

бяха изсветлели.

Боя за коса «Клейрол» № 48 се грижеше за проблема му и връщаше

естествения й кафяв цвят. Беше започнал с боя за мъже, но скоро беше

открил, че дамските продукти покриват белите коси по-добре и по-

дълготрайно.

Отвори кутията и не си направи труда да сложи латексовите

ръкавици. Изпразни тубичката в шишенцето и нанесе боята, изстисквайки

я равномерно върху корените. Мразеше миризмата на химикали.

Необходимостта от редовно поддържане. Но обезличаването го

отвращаваше.

Не беше известно защо лесърите губят пигментацията си с течение на

времето. Или поне той никога не беше питал. Причините не го

интересуваха. Просто не искаше да се изгуби в морето от анонимност, което поглъщаше останалите.

Остави шишенцето и се втренчи в образа си. Приличаше на абсолютен

идиот с кафявата боя, наплескана по главата му. Господи, в какво

започваше да се превръща?

Е, и това ако не беше глупав въпрос! Злото беше сторено отдавна и

беше прекалено късно за съжаления.

В нощта на приемането му в обществото, когато беше заменил

сърцето си за възможността да убива години наред, си мислеше, че знае

от какво се отказва и какво ще спечели в замяна. Сделката изглеждаше

повече от справедлива.