Дж. Уорд - Вечна любовl

Ресторантът беше оживен, шумовете образуваха истинска какофония.

Сервитьорите вървяха чевръсто между масите с табли димяща храна или

куп мръсни чинии, а семействата, влюбените двойки и групите приятели

се смееха, разговаряха и спореха. Хаосът й се стори доста по-голям от

обикновено и седнала сама на масата, тя се почувства не на място сред

всички тези естествени хора.

Тях ги чакаше щастливо бъдеще. А тя… имаше уговорена среща с

лекаря си и й предстояха процедури.

Изруга, овладя емоциите си и потисна паниката и страховете си, твърдо решена тази вечер да прогони от съзнанието си доктор Делакроче.

За да се разсее, насочи мислите си към онова причудливо изкуство да се

подрязват дървета и храсти в различни форми и се усмихна леко точно в

мига, когато уморената сервитьорка спря до масата й. Тя така рязко

постави пред нея една пластмасова чаша с вода, че чак я разля малко.

— Чакате ли някого?

— Да.

— Искате ли питие?

— Не, благодаря.

Сервитьорката се отдалечи, а Мери отпи от водата, която имаше

метален вкус, и остави чашата встрани. С крайчеца на окото си долови

раздвижване до входа.

Господи… О!

В ресторанта беше влязъл мъж. Един наистина, наистина… много

представителен мъж.

Русокос. Красив като филмова звезда. Величествен в дългото си черно

кожено палто. Раменете му бяха широки колкото вратата, през която току-

що беше влязъл, а краката му — изключително дълги. Нямаше по-висок от

него в заведението. Докато преминаваше през тълпата, събрала се при

входа, другите мъже се извръщаха настрани или поглеждаха часовниците

си, сякаш съзнавайки, че не могат да се мерят с него.

Мери смръщи вежди. Струваше й се, че го е виждала някъде и преди.

Да, този е като излязъл от света на киното, каза си. А може би

снимаха филм тук, в града.

Мъжът се приближи до хостесата и я измери с поглед от главата до

петите. Червенокосата служителка премигна, вдигнала глава към него, като че ли невярваща на очите си. Но после естрогенът й очевидно й се

притече на помощ. Тя подръпна косата си напред, сякаш за да се увери, че

той ще я забележи и издаде хълбок толкова силно встрани, като че ли

костта й беше излязла от ставата.

Не се тревожи, помисли си Мери. Той те вижда, скъпа.

Двамата тръгнаха към нея. Мъжът оглеждаше седналите около всяка

маса, а Мери се питаше в чия ли компания ще вечеря.

Аха. Две сепарета по-нататък седеше русокоса красавица. Сама.

Синият й пуловер беше плътно прилепнал към тялото, а мъхестата

ангорска вълна подчертаваше смайващите й прелести. От нея се

излъчваше очакване, погледът й не се откъсваше от него.

Бинго. Барби и Кен.

Е, той всъщност не беше типичният Кен. У него имаше нещо…

животинско. Просто не приличаше на другите хора.

Движеше се като хищник. Раменете му се издаваха напред при всяка

крачка, въртеше глава наляво-надясно с изучаващ поглед. Тя имаше

недотам приятното чувство, че ако той поиска, може да очисти всички в

ресторанта с голи ръце.

С усилие на волята Мери се застави да сведе поглед към чашата си с

вода. Не искаше да бъде като всички други глупачки, запленени от него.

О, по дяволите, просто трябваше отново да вдигне поглед.

Той беше минал покрай русокосата и сега стоеше пред една брюнетка, заела масата от другата страна на пътеката. Тя се усмихваше широко.

Което можеше да се очаква.

— Здравей — каза той.

О, я гледай! Гласът му беше поразителен като външността му.

Дълбок, плътен. Говореше провлечено.

— Здравей и ти.

Тонът му стана по-остър.

— Ти не си Мери.

Мери се напрегна. О, не.

— Ще бъда всяка, която пожелаеш.

— Търся Мери Лус.

О… по дяволите.

Мери прочисти гърлото си. Искаше й се да е някъде другаде, да е

някоя друга.

— Аз съм… хм, аз съм Мери.

Мъжът се обърна към нея. Блестящите му сини очи се потопиха в

нейните, огромното му тяло застина.

А тя бързо сведе поглед и започна да бърка водата със сламката си.

Не съм това, което си очаквал, нали? помисли си Мери. Мълчанието

се проточи — той очевидно търсеше приемливо извинение, за да си

тръгне.

Господи, как можа Бела да я унижи така?

Рейдж спря да диша, просто поглъщаше жената с очи. О, тя беше

прекрасна. Не точно онова, което беше очаквал, но въпреки това бе

прекрасна.

Кожата й беше бледа и гладка — съвършена като слонова кост.

Костите на лицето й бяха изящни, извивката на челюстта й — деликатна, скулите й — високи и естествено румени. Шията й беше дълга и стройна