Дж. Уорд - Вечна любовl

силно удари лесъра в лицето със свит юмрук. За миг той остана вцепенен, после отвърна с удар, който я завъртя и я запрати на пода. Той я обърна

по гръб и я удари отново, отворената му длан се стовари върху скулата й

и главата й се блъсна силно в пода.

Тя не усети нищо. Нито удара по лицето, нито как главата й се удари

в пода. Което беше добре, защото нищо не я разсейваше, когато го захапа

за ръката.

Търкаляйки се, вкопчени един в друг, те се блъснаха в кухненската

маса и събориха столовете. Тя се освободи, хвана един от тях и блъсна с

него лесъра в гърдите. Объркана и задъхана, успя да се отдалечи с

пълзене.

Тялото спря да й се подчинява, когато слезе по стълбите до мазето.

Остана да лежи там. Беше в съзнание, но не можеше да се движи.

Мина й неясната мисъл, че нещо капе в очите й. Може би нейната

собствена кръв, може би тази на лесъра.

Светът край нея се завъртя, когато я обърнаха.

Тя погледна лесъра в лицето. Тъмна коса, бледокафяви очи.

Мили Боже.

Убиецът плачеше, докато я вдигаше от пода и я люлееше в ръцете си.

Последното нещо, което осъзна, беше гледката на сълзите му, падащи

върху лицето й.

После вече не чувстваше нищо.

О. внимателно извади жената вампир от кабината на пикапа си. Така

искаше да беше запазил собственото си жилище, вместо да се мести в

центъра за въздействие. Предпочиташе да я държи далеч от другите

лесъри, но пък можеше да е сигурен, че оттук няма да избяга. И ако някой

друг убиец я доближеше… е, нали затова имаше ножове.

Докато минаваше през прага с жената, погледна лицето й. Толкова

приличаше на неговата Дженифър. Очите й бяха с различен цвят, но това

сърцевидно лице… Гъстата, тъмна коса. И тялото — слабо, със съвършени

пропорции.

Всъщност беше по-хубава от Дженифър. И удряше по-силно.

Сложи жената на масата и опипа отока върху бузата й, сцепената

устна и следите върху врата й. Боят беше страхотен — той направи

всичко, на което беше способен, не й спести нищо, не спря, докато не я

надви и не взе изтощеното й тяло в ръцете си.

Взрян в жената вампир, се върна в мислите си към миналото. Винаги

се бе страхувал, че той ще е този, който ще убие Дженифър, че някоя нощ

ударите ще преминат границата. Вместо това накрая я уби пияният

шофьор, който се беше забил в колата й. Копелето беше мъртво пияно в

пет часа следобед, а тя точно тогава се бе прибирала от работа.

Лесно очисти убиеца й. Беше открил къде живее и го чакаше там, когато онзи се върна вкъщи пиян до козирката. После разби главата му с

щанга и го блъсна по стълбите. Докато тялото се вкочаняваше, О.

шофираше на североизток, прекосявайки целия щат.

Където се присъедини към обществото.

Отвън спря автомобил. Бързо вдигна жената и я отнесе при дупките.

Нахлузи примка около гърдите й, отвори капака на една от тръбите и я

пусна вътре с въже.

— Хванал си още един? — попита У., който тъкмо влизаше.

— Да.

О. се направи, че гледа в другата дупка, където беше мъжкият

вампир, когото господин X. беше обработвал миналата нощ. Цивилният се

гърчеше в тръбата и издаваше тихи уплашени звуци, сякаш мяучеше.

— Хайде да се заемем с новия пленник — предложи У.

О. сложи крак върху капака на дупката, в която бе жената.

— Тази е моя. Ако някой я докосне, ще го одера със собствените си

зъби.

— Тази? Отлично. Сенсеят ще побеснее.

— Няма да му казваш нищо за това. Ясно?

У. смръщи вежди, после сви рамене.

— Разбира се. Както кажеш, приятел. Но да знаеш, че рано или късно

ще разбере. Ако научи, няма да е излязло от мен.

О. наистина вярваше, че У. ще запази тайната му и реши да му даде

адреса на преустроения хамбар, където се бе опитвал да влезе. Малка

награда за лоялността му.

— Името на жената, която живее там, е Мери Лус. Виждали са я с

един от братята. Върви да я хванеш, приятел.

У. кимна.

— Добре, но скоро ще съмне, а имам нужда да подремна. Две нощи не

съм мигнал и вече нямам сили.

— Утре тогава. Сега ни остави.

У наклони глава встрани и хвърли поглед към дупката.

— Вас?

— Изчезвай по дяволите, У.

У. си тръгна и О. се заслуша в затихващия звук от колата му.

Доволен, той сведе поглед към капака. Не можеше да спре да се усмихва.

43.

Рейдж не се върна в главната сграда до пет часа следобед. Вървеше

през тунела съвършено безшумно. Беше свалил обувките си, защото се

намокриха и после забрави къде ги е оставил.