Дж. Уорд - Вечна любовl

— Рейдж? — погледна го в лицето.

Очите му светеха в бяло.

Опитвайки се да го успокои, тя го погали по гърба, но почувства

нещо върху кожата му. Някакъв релеф. Като линии.

— Рейдж, има нещо на…

Той отскочи от нея и веднага тръгна към вратата.

— Рейдж?

Тя грабна нощницата си и го последва, докато я обличаше.

В коридора той спря да закопчее панталона си и Мери едва не

изпищя. Татуировката беше оживяла. Беше се надигнала от гърба му, формите хвърляха сенки.

И се движеше, въпреки че той стоеше. Огромният дракон кипеше от

ярост. Очите му се взираха точно в нея, а през тялото му преминаваха

вълни.

Търсеше начин да се освободи.

— Рейдж?

Той се втурна, бърз като светкавица, слезе във фоайето и изчезна в

скритата под стълбището врата.

И не спря да тича, докато не стигна почти до края на тренировъчния

център. Стигна до съблекалнята, отвори вратата и влезе в банята. Пусна

единия от душовете, свлече се, опрял гръб на покритата с плочки стена и

седна под студената струя.

Беше ужасяващо ясно. Трептенето. Тихото бучене. Появяваха се

винаги когато бе близо до Мери. И особено когато беше възбудена.

Господи, как не го беше разбрал преди? Може би просто искаше да

избяга от истината.

Да бъде с Мери, беше нещо различно, защото… той не беше

единственият, който искаше да я люби.

Звярът също я искаше.

Звярът искаше да излезе, за да я вземе.

42.

Бела се прибра у дома си, но не можа да се успокои. Писа един час в

дневника си, после се преоблече в дънки и широк пуловер и си сложи

топло яке с качулка. Навън падаха леки снежинки и се въртяха в

нестройни вихрушки от студен въздух.

Тя вдигна ципа на якето и тръгна през ливадата, където тревата беше

по-висока и по-неравна.

Зейдист. Не можеше да затвори очи, без да го види легнал по гръб в

онази баня.

Унищожен. Не наранен.

Спря и се загледа в снега.

Беше му дала дума, че няма да му досажда, но не искаше да спази

обещанието си. Бог да й е на помощ, искаше да опита още веднъж.

В далечината видя някой да обикаля къщата на Мери. Бела замря от

страх, но после видя тъмната коса и разбра, че това не е лесър.

Очевидно Вишъс инсталираше охранителната система. Махна му с

ръка и тръгна към него.

Тя много хареса Ви, след като поговори с него на партито. Той

притежаваше онзи вид интелигентност, която при вампирите обикновено

изместваше всяко умение за социално общуване. Но при този воин двете

неща вървяха в комплект. Той беше привлекателен, силен, знаеше всичко, беше от онези мъже, които те карат да мечтаеш за бебета само за да

запазиш тяхната ДНК в генната банка.

Чудеше се защо носи онази черна кожена ръкавица. И защо има

татуировки отстрани на лицето. Може би щеше да попита за тези неща в

някой удобен момент.

— Мислех, че няма да се наложи да се занимаваш с това сега —извика тя, като се качи на терасата. — Защото Мери е…

Тъмнокосата фигура, която пристъпи пред нея, не беше Вишъс. И не

беше живо същество.

— Дженифър? — каза лесърът със страхопочитание.

Бела замръзна за част от секундата. После се обърна и побягна. Не се

спъна, не се поколеба. Прекоси ливадата бързо и уверено, въпреки че

беше ужасена. Ако успееше да се добере до къщата си, щеше да заключи

лесъра отвън. Докато той успееше да счупи стъклото, за да влезе, тя щеше

вече да е в мазето, където никой не можеше да проникне. Щеше да се

обади на Ривендж и да се измъкне през подземния тунел до другата страна

на двора.

Лесърът беше зад нея — тя чуваше тежките му стъпки и шума от

дрехите му — но не я настигаше. Двамата тичаха през хрущящата

замръзнала трева. Отправяйки поглед към приветливите светлини на

къщата си, тя напрегна мускули, за да увеличи скоростта.

Първият удар на болката я прониза в бедрото. Вторият — в средата на

гърба, през якето.

Краката й се забавиха, ходилата й се превърнаха в огромни плавници.

После разстоянието, което трябваше да преодолее, стана по-голямо, простря се до безкрая, но тя все пак продължи да тича. Докато стигне до

задната врата, вече залиташе. Някак си влезе вътре и се опита да затвори

резето, но пръстите й сякаш бяха останали без кости.

Най-после се обърна и се спусна към мазето. Звукът от ритането на

остъклената врата беше странно тих, сякаш се случваше някъде много, много далеч.

Една ръка я хвана за рамото.

Инстинктът за борба се надигна с нова сила у нея, тя се изскубна и