Ан Райс - Талтош

«Достатъчно», помисли си той. Слава богу, че тя откопча сакото си, иначе той сигурно щеше да скъса копчетата.

Девет

Нищо не се бе променило особено. Все още беше в своята гора или парк, без заключени врати или пък кучета, огромната къща с красиво извити прозорци и множество комини - огромна и луксозна. Човек можеше да си представи миналите времена, като я гледаше. Тяхната жестокост и мрак, техния особен пламък - всичко това излъчваше дихание и шепот в пустата нощ.

Само колите по чакълестата алея и паркираните в отворените гаражи на дълги редици говореха за съвременния свят. Дори жиците и кабелите минаваха под земята.

Той тръгна през дърветата, после близо до основата на сградата, покрай камъните. Търсеше вратата, която помнеше от миналото. Не носеше нито сако, нито палто, само най-обикновени дрехи - дълги работнически панталони от кафяво рипсено кадифе и дебел вълнен пуловер, каквито носеха моряците.

Колкото повече се приближаваше, къщата като че растеше над него. Осеяна със слаби, самотни светлини, но все пак светлини. Изследователите в техните килии.

Видя през няколкото малки прозорчета с решетки кухнята в подземието. Две жени в бяло тъкмо оставяха настрани тестото за хляба да втаса. Ръцете им бяха целите в брашно. Побелял беше и дървеният готварски плот. Миризмата на кафе достигаше до него - силна и освежаваща. Някъде имаше врата… врата за доставки и тем подобни. Той продължи напред, извън светлините на прозорците. Опипваше каменната стена по пътя си, докато не се натъкна на вратата - явно не я бяха използвали напоследък.

Все пак си струваше да опита. Пък и беше екипиран за целта. Вероятно вратата не бе свързана с аларма. Всъщност изглеждаше доста окаяно и когато я огледа по-добре, той видя, че няма ключалка, а само много стари ръждясали панти и резе. За негово изумление вратата се отвори при допира му и изскърца така силно, че го стресна и изнерви. Зад нея започваше каменен коридор с малко стълбище, което водеше нагоре. По прахта на стълбите личаха пресни следи - въздухът бе топъл и леко застоял, като във всяка къща през зимата. Той влезе и затвори вратата. От стълбището струеше светлина и осветяваше надписа: «Не оставяйте тази врата отворена».

Той послушно провери дали е затворил добре, после се обърна и тръгна нагоре. Стигна до голям, облицован в тъмно дърво коридор.

Да, спомняше си този коридор. Тръгна по него, като не се опитваше да е безшумен, нито пък да се крие в сенките. Тук някъде беше официалната библиотека - не тайният архив с безценните стари досиета, а ежедневната читалня с дълги дъбови маси, удобни кресла и купчини списания от цял свят. Огънят в камината беше угаснал, но той все още усещаше топлината под краката си - няколко въгленчета още сияеха сред почернелите цепеници.

Първо си помисли, че стаята е празна, но когато се огледа по-внимателно, видя, че в едно от креслата дреме много стар мъж - едър плешив човек с малки очила на върха на носа и красив халат, облечен над риза и панталони.

Навремето спалните бяха на третия етаж. Дали и сега бе така? Тръгна нагоре.

Когато стигна до края на коридора на третия етаж, той стигна до друга малка зала и реши да започне оттам.

Без да чука, завъртя дръжката на вратата и влезе в елегантна спалня. В нея откри само една прошарена жена. Тя вдигна очи от бюрото и го погледна с изумление, но без никакъв страх.

Точно на това се бе надявал. Приближи се до бюрото.

Жената бе притиснала с лявата си ръка една отворена книга, а с дясната подчертаваше някои думи от текста.

Беше Боеций. De topicis differentiis13. Тя беше подчертала изречението: «Силогизмът е дискурс, в който определени становища са установени и съгласувани, за разлика от случаите, когато трябва да се получи нещо различно от съгласуваните становища посредством самите тях».

Той се засмя.

- Извинете ме - обърна се към жената.

Тя го наблюдаваше, не бе помръднала от влизането му в стаята.

- Вярно е, но е смешно, нали? Бях го забравил.

- Кой сте вие? - попита тя.

Дрезгавината в гласа и?, вероятно резултат от възрастта, го сепна. Сивата и? коса бе гъста и прибрана в старомоден кок на тила, не беше като лишените от женственост съвременни прически.

- Знам, че съм груб - рече той. - Винаги усещам, когато съм груб. Моля за извинение.

- Кой сте вие? - попита тя отново със същия тон, само дето сега направи пауза след всяка дума, вероятно за акцент.

- Какво съм аз? - отвърна той. - Това е по-важният въпрос. Знаете ли какво съм аз?