Ан Райс - Талтош

Роуан говореше с Райън до портата. Мона също бе там със сълзи в очите. Гледаше го с още по-силна преданост. Изглеждаше възхитително в коприна, както и във всичко друго; когато я погледна сега, видя онова, което Роуан бе забелязала първа и което преди бе личало и в нея самата - леко подуване на гърдите, порозовяване на бузите, блясък в очите, както и някак по-различен ритъм и на най-леките движения.

Моето дете.

Веднага и? беше повярвал, когато му каза. Щеше да се притеснява за чудовища и гени, когато му дойдеше времето. Щеше да мечтае за син или дъщеря, когато възможността за това станеше реална.

Клем бързо пое куфарите от ръцете му и ги изнесе през отворената порта. Майкъл харесваше новия шофьор много повече от предишния, харесваше чувството му за хумор и деловитостта му. Напомняше му за едни музиканти, които някога бе познавал.

Багажникът на колата бе затворен. Райън целуна Роуан и по двете бузи. Чак сега Майкъл чу думите му:

-… и всичко друго, което можеш да ми съобщиш.

- Тази ситуация няма да трае дълго, но не си и помисляй да отпращаш охраната. Не позволявай на Мона да излиза сама при никакви обстоятелства.

- Ами, оковете ме за стената - обади се Мона и сви рамене. - Сигурно щяха да оковат и Офелия, ако не се бе удавила в потока.

- Кого? - попита Райън. - Виж, Мона, досега се справях със ситуацията съвсем добре, а и като се вземе предвид, че си едва на тринадесет…

- Замълчи, Райън - отвърна Мона. - Никой не се справя по-добре от мен. - Тя се насили да се усмихне. Райън я наблюдаваше объркано.

Ето това е моментът, помисли си Майкъл. Нямаше да издържи дълго на тези мейфеърски сбогувания. А в момента Райън бе достатъчно смутен.

- Райън, ще се обадя веднага щом мога - каза той. - Ще се видим с хората на Аарън, за да научим каквото успеем. И ще се приберем у дома.

- А ще ми кажете ли къде точно отивате?

- Не, не можем - отвърна Роуан. Беше се обърнала и вече вървеше към портата.

Мона внезапно изтича по стълбите след нея.

- Хей, Роуан! - извика тя и се хвърли в прегръдките и?, увисна на врата и? и я целуна. За миг Майкъл се ужаси, че Роуан няма да отвърне на това, че ще стои като статуя под дъбовете - нито отхвърляйки тази отчаяна прегръдка, нито отвръщайки и?. Но стана нещо съвсем друго. Роуан притисна Мона към себе си, целуна я по бузата и я погали по косата. Дори положи ръка на челото и?.

- Не се тревожи, всичко с теб ще е наред - каза и?. - Но трябва да направиш каквото ти казах.

Райън последва Майкъл по стъпалата.

- Не ми остава друго, освен да ви пожелая късмет - рече той. - Ще ми се да ми бяхте казали какво точно сте наумили.

- Кажи на Беа, че се налага да заминем - каза Майкъл.

Райън кимна, очевидно изпълнен с подозрение и тревоги, но все пак примирен.

Роуан вече беше в колата. Майкъл се плъзна до нея. След секунди вече се носеха под ниските клони на дърветата, а Мона и Райън се смаляваха зад тях - стояха до портата и им махаха - косата на Мона искреше, а Райън изглеждаше по-объркан и по-несигурен отвсякога.

- Явно е обречен да урежда всичко за хора, които никога не му казват какво точно става - каза Роуан.

- Веднъж се опитахме - рече Майкъл. - Трябваше да видиш с очите си. Той дори не искаше да знае. А и ще направи точно каквото му каза. Виж, за Мона… не знам, но той ще го направи.

- Още си ядосан.

- Не - отвърна той. - Мина ми, когато ти отстъпи.

Това обаче не беше вярно. Все още го болеше, че тя възнамеряваше да замине сама, че е гледала на него не като на спътник в това пътуване, а като на пазач на къщата и на бебето, което носеше Мона.

Е, но пък болката не беше гняв, нали така?

Тя се бе извърнала. Гледаше напред и той реши, че е безопасно да я погледне. Все още бе съвсем слаба, много слаба, но лицето и? му се струваше по-хубаво отвсякога. Черният костюм, перлите, високите токчета - всичко и? придаваше някакъв порочен и прелъстителен блясък. Тя обаче нямаше нужда от тях. Красотата и? се криеше в чистотата - в костите на лицето, в тъмните прави вежди, които така живо определяха изражението и?, в меката и? дълга уста, която той искаше да целуне сега с бруталното мъжко желание да я разбуди, да разтвори устните и?, да я накара да омекне в ръцете му, да я има.

Това бе единственият начин да я има.

Тя вдигна ръка и натисна бутона, с който кожената преграда между тях и шофьора се вдигаше. После се обърна към Майкъл.

- Сбърках - рече без злоба или молба. - Ти обичаше Аарън. Обичаш и мен. Обичаш Мона. Не бях права.

- Не е нужно да се замесваш в това - отвърна той. Беше му трудно да я гледа в очите, но бе решен да го направи, да се успокои вътрешно, да премахне болката, лудостта и всичко, което го измъчваше.