Ан Райс - Талтош

- Трябва да разбереш - каза тя. - Не планирам да бъда мила или пък да се съобразявам със закона по отношение на хората, които убиха Аарън. Не възнамерявам да отговарям пред никого за действията си, дори пред теб, Майкъл.

Той се засмя. Вгледа се в големите и? сиви очи. Зачуди се дали това виждат и пациентите и?, преди да заспят от упойката.

- Знам, скъпа - каза той. - Искам само да разбера какво знае Юри, нищо повече. Искам да бъда с вас. Не претендирам да имам твоите способности, нито твоето самообладание. Но искам да бъда там.

Тя кимна.

- Кой знае, може пък да намериш работа и за мен - продължи той. Гневът се бе завърнал. Вече бе твърде късно да го потисне. Знаеше, че лицето му се е зачервило. Извърна очи от нея.

Тя му заговори с тайнствения си глас, с който говореше единствено на него и който през последните месеци бе добил нова дълбочина на чувствата.

- Майкъл, обичам те. Но знам, че си добър човек. Аз обаче вече не съм добър човек.

- Роуан, не говориш сериозно.

- Напротив, сериозна съм. Аз бях сред гоблините, Майкъл. Стигнах чак до последния кръг на ада.

- И се върна - отвърна той и отново я погледна, опитвайки се да потисне чувствата, които бяха на път да изригнат. - Ти отново си Роуан и си тук. Има и други неща, заради които да живееш, освен отмъщението.

Така беше, нали? Не той я бе събудил от странния и? унес. Събуди я смъртта на Аарън, тя я бе върнала сред тях.

Роуан реши, че ако сега не измислеше нещо, той ще си изпусне нервите, болката бе така голяма, че заплашваше да излезе от контрол.

- Майкъл, обичам те - повтори тя. - Обичам те много. Знам какво си изтърпял. Не мисли, че не зная.

Той кимна. Бе склонен да и? повярва, но може би лъжеше и себе си, и нея.

- Но не си мисли, че знаеш какво е да си като мен. Аз родих онова същество, аз съм му майка. Аз бях причината, аз бях най-важният инструмент. И платих за това. Платих, платих, платих. Вече не съм същата. Обичам те както винаги, любовта ми към теб никога не е угасвала. Но аз не съм същата и не мога да бъда същата. Знаех го още когато седях в градината, неспособна да отговоря на твоите въпроси или да те погледна, да те прегърна. Знаех го. И все пак те обичах, обичам те и сега. Разбираш ли какво ти казвам?

Той кимна отново.

- Искаш да ме удариш, нали? - каза тя.

- Не, не да те ударя. Не да те ударя, просто… просто… да разкъсам това великолепно копринено сако и да те принудя да разбереш, че съм тук, че аз, Майкъл, съм тук! Това е срамно, нали? Отвратително. Защото това е единственият начин да те имам, защото иначе ме изолираш, напускаш ме…

Замълча. Беше му се случвало и преди - насред надигането на гнева осъзнаваше безполезността на думите и действията си. Виждаше празнотата на самия гняв и осъзнаваше, че не може да продължава така и ако го стори, няма да постигне нищо, освен собственото си нещастие.

Седеше неподвижен и усещаше как гневът го напуска. Тялото му се отпускаше и като че го завладяваше умора. Облегна се на седалката. После отново погледна към Роуан.

Тя не се обърна към него. Не изглеждаше нито изплашена, нито тъжна. Той се зачуди дали дълбоко в сърцето си не е отегчена, дали не иска той да си бе останал у дома, докато тя замисля следващия си ход.

«Разкарай тези мисли, човече, защото ако не го направиш, вече никога няма да можеш да я обичаш.»

А той наистина я обичаше. В това нямаше никакво съмнение. Обичаше силата и?, студенината и?. Така беше и в нейната къща в Тибурон, когато правиха любов под голия дъсчен покрив, когато говореха безспир, без да осъзнават нито за миг, че през целия си живот са се стремили един към друг.

Той протегна ръка и докосна бузата и?, но изражението и? не се промени. Тя се владееше перфектно, както винаги.

- Наистина те обичам! - прошепна той.

- Зная - отвърна тя.

Той се засмя под сурдинка.

- Наистина ли? - Усети, че се усмихва, почувства се добре. Засмя се тихичко и поклати глава.

- Да - отвърна тя и леко кимна. - Страхувам се за теб, както винаги. Не защото не си силен или пък неспособен, не защото не си такъв, какъвто трябва да бъдеш. Страхувам се, защото в мен има сила, която ти не притежаваш. Враговете ни също имат сила - онези, които убиха Аарън. Сила, която идва от пълната липса на скрупули. - Тя изтърси прашинка от тясното си сако. Когато въздъхна, тихият звук изпълни цялата кола като парфюм.

Роуан сведе глава и косата и? се спусна меко покрай лицето. Щом вдигна очи, веждите и? изглеждаха особено дълги, а очите - красиви и мистериозни.

- Наречи я вещерска сила, ако искаш. Може би наистина е просто това. Може би се крие в гените. Може би е просто физическа способност да вършиш неща, които нормалните хора не могат да вършат.