Ан Райс - Талтош

- Съгласни сме - рече Томи.

- Моят невинен приятел, който се опитваше единствено да помогне на семейство Мейфеър - прошепна Стюарт.

- Никой в Таламаска не е наистина невинен - отбеляза Томи.

Стюарт като че се сепна, за миг разгневен, но се замисли върху това просто изявление.

- Какво искаш да кажеш?

- Искам да кажа, че никой не може да придобива знание, без то да го промени. Той е принуден да действа съгласно това знание - или за да му попречи да промени и останалите, или за да се постарае да го предаде на тях. Аарън знаеше това. Таламаска е злина по природа; това е цената, която плаща за своите библиотеки, архиви и записи. Също като Господ, който знае, че някои от неговите творения ще страдат, а други ще побеждават, но не им споделя това знание, нали? Таламаска е по-зла дори от това Върховно същество, защото не е създала нищо.

«Така е», помисли си Марклин, само дето не смееше да каже това пред Стюарт, защото се страхуваше от отговора му.

- Вероятно си прав - рече старецът под нос. Звучеше като пораженец или като отчаян човек, който е готов на всякакъв компромис.

- Това е някакво стерилно духовенство - каза Томи, гласът му отново бе лишен от всякаква емоция. Той забърса с пръст тежките си очила. - Олтарите са празни, статуите са прибрани в склада. Целта на изследователите е самото изследване.

- Не казвай нищо повече.

- Нека поговорим за нас тогава - рече Томи. - Ние не сме стерилни, ние ще станем свидетели на свещения съюз, ще чуем гласовете на паметта.

- Да - каза Марклин, неспособен да сдържа емоциите си като Томи. - Да, ние сега сме истински жреци! Истински посредници между земята и неведомите сили. Ние притежаваме и словото, и силата. Отново настъпи тишина.

Дали Марклин някога щеше да успее да ги свали от този хълм? Той бе победил. Отново бяха заедно, копнееше за топлината на «Джордж и пилигримите». Копнееше за топла супа и ейл, за светлината на огъня. Искаше да празнува. Отново бе обзет от въодушевление.

- А Теса? - попита Томи. - Какво става с Теса?

- Нищо ново - отвърна Стюарт.

- Тя знае ли, че мъжкият талтош е мъртъв?

- Никога не е знаела, че е жив - рече Стюарт.

- О!

- Ела, учителю - обади се Марклин. - Нека слезем долу в хотела. Нека вечеряме заедно.

- Да - рече Томи, - твърде измръзнали сме, за да продължим този разговор.

Започнаха да се спускат надолу, Томи и Марклин поддържаха Стюарт по разкаляната земя. Когато стигнаха до колата му, предпочетоха да се качат в нея, вместо да продължат пеша.

- Всичко е много хубаво - рече Стюарт, като даде ключовете на Марклин. - Но аз искам да ида до Чалис Уел, както правя винаги.

- Но защо? - учуди се Марклин, като се опита да говори тихо и уважително, за да изрази обичта си към него. - Нима ще измиеш кръвта от ръцете си в Чалис Уел? Та там водата вече е кървава, учителю.

Стюарт се засмя горчиво.

- Но това е Христовата кръв, нали така? - рече той.

- Това е кръвта на осъдените - рече Марклин. - Ще идем до кладенеца след вечеря, точно преди да мръкне. Обещавам ти.

Осем

Майкъл каза на Клем да излезе през предната порта. Той сам щял да изнесе куфарите. Това не бе ваканция, на която вземаш купища багаж.

Погледна в дневника си, преди да го затвори. Имаше доста дълъг пасаж за неговата лична философия, записан в нощта на Марди Грас, преди дори да е мечтал, че по-късно ще се събуди от печалния звук на грамофон или пък от образа на Мона, която танцува като нимфа, облечена с бялата нощница. Панделка в косата, свежа и уханна като топъл хляб, като прясно мляко, като ягоди.

Не, сега не можеше да мисли за Мона. Чакаше обаждане от Лондон.

Освен това искаше да прочете отново онзи пасаж:

«… В края на краищата предполагам, че вярвам и в това, че вътрешният мир може да бъде постигнат дори пред лицето на най-големия ужас, дори след най-страшната загуба. Може да бъде постигнат чрез вяра в промяната и чрез вяра в свободната воля и случайността, чрез вяра в нас самите и в това, че пред лицето на голямо бедствие по-често вземаме правилното решение.»

Шест седмици бяха минали от нощта, когато бе написал тези мисли - болен и печален. Тогава бе затворник в тази къща, както и до този настоящ момент.

Затвори дневника. Пъхна го в кожената чанта, нарами я и хвана куфарите. Тръгна надолу по стълбите, леко нервен от това, че няма свободна ръка, с която да посегне към перилата. Но бързо си напомни, че вече няма да се чувства замаян, че вече не е така слаб.

Е, ако пък не беше прав, поне щеше да умре, докато върши нещо полезно.