Ролинс, Джеймс - Дяволската колония

Племенният старейшина определено се беше погрижил това да важи за Чарли. Сигурно някак беше научил за кражбата на картата и ги бе проследил дотук.

Трент скри лице в длани и задиша тежко през пръстите си, отказваше да приеме онова, което бе видял току-що. Заслуша се дали не е дошъл още някой. Цареше пълна тишина. Изчака цели десет минути.

Когато най-сетне се убеди, че е сам, се изправи. Погледна през рамо. Лъчът на фенера стигаше до дъното на малката пещера и осветяваше онова, което бе скрито там в далечното минало.

В дъното на залата бяха натрупани каменни кутии колкото кутия за обяд. Изглеждаха намазани с масло и увити в кора. Но онова, което прикова вниманието на Трент, се издигаше в центъра на помещението.

Масивен череп, поставен върху гранитен пилон.

„Тотем“ - помисли си той.

Впери поглед в празните очни кухини, високия куполообразен череп и неестествено големите кучешки зъби. Трябва да бяха дълги поне цяла стъпка. Помнеше достатъчно от часовете по биология, за да разпознае черепа на саблезъб тигър.

Въпреки това остана потресен от странното положение на находката. Трябваше да съобщи за убийството и за самоубийството, но също и за това съкровище.

„Съкровище без смисъл“.

Забърза с всички сили по тунела, прекоси залата с мумиите и се затича към дневната светлина. Спря за момент при входа, спомнил си последното предупреждение на дядото на Чарли за това какво ще стане, ако някой влезе неканен тук и после излезе.

Ще настъпи краят на света.

Просълзен, Трент поклати глава. Суеверията бяха убили най-добрия му приятел. Нямаше да позволи същото да се случи и с него.

С един скок избяга обратно в света.

30 май, 10:38

Резерват Юинта, Юта

„Нищо не може да предизвика по-голям цирк от убийството“.

Маргарет Грантъм прекоси импровизирания лагер, разположен на една висока поляна над клисурата. Беше леко задъхана от разредения въздух и от студа артритът се обаждаше в кокалчетата на ръцете й. Порив на вятъра едва не отвя шапката от главата й, но тя я задържа и отметна кичур посивяла коса.

Навсякъде около нея имаше палатки, разделени на различни групи - от правозащитните служби до местните медии. Имаше дори поделение от Националната гвардия, което да поддържа реда, но присъствието им само допринасяше за напрежението.

През последните две седмици пеша или с коне прииждаха групи индианци от цялата страна, привлечени на това затънтено място от избухналата полемика. Всички идваха под покровителството на различни акроними

- НАБО, АУНУ, НАГ, НКАИ, но в крайна сметка всички тези думи служеха на една цел - да защитават правата на коренните жители на Америка и да запазят племенното им наследство. Някои палатки всъщност бяха индиански типита, издигнати от по-традиционните групи.

Маргарет намръщено поклати глава, когато някакъв новинарски хеликоптер се спусна към откритото пространство до лагера. Подобно засилено внимание само влошаваше нещата.

Като професор по антропология от „Бригам Йънг“, тя бе повикана от щатския отдел на Службата по индианските въпроси, за да посредничи в юридическите спорове около откритието. Беше посветила трийсет години на амбициозната програма на университета за коренните жители на Америка и беше известна сред местните племена като човек, който уважава каузата им. Освен това често беше работила с популярния историк и естествоизпитател професор Хенри Канош, който по произход бе от шошоните.

Днес не беше изключение.

Ханк я чакаше в началото на пътечката, която водеше надолу към системата пещери. Подобно на нея, беше с ботуши, джинси и жълто-кафява работна риза. Прошарената му коса бе вързана на опашка. Тя бе една от малцината, които знаеха индианското му име - Каив вуну, което означаваше Стоящата планина. В момента, застанал в началото на пътеката, напълно оправдаваше името си. Наближаваше шейсетте, бе висок над метър и деветдесет, с яко мускулесто тяло. Кожата му бе с цвета на гранит, смекчена единствено от танцуващите златни искрици в карамелените му очи.

Кучето му - яка калена австралийска овчарка с едно синьо и едно кафяво око - клечеше до него. Името му - Кауч - идваше от думата „не“ на езика на индианците юта. Маги се усмихна, когато си спомни обяснението на Ханк: „Толкова често му виках „не!“ като пале, че името само му се лепна“.

- Е, каква е атмосферата там? - попита Ханк след кратката прегръдка за поздрав.

- Не много добра - отвърна тя. - И май ще се влоши още.