Ролинс, Джеймс - Дяволската колония

Слязоха и закуцукаха нагоре по стълбите. Многобройните натъртвания, драскотини и рани напомняха за себе си. Сейчан се облегна на рамото му, този път без да му се налага да настоява. Ръката му я подхвана през кръста, без да има особена нужда от това.

Хейсман ги чакаше на вратата.

- Идвайте. Подготвил съм всичко в конферентната зала. Случайно да носите и самата кожа? Страшно ми се иска да я видя с очите си, а не само на снимка по имейла.

- Сигурен съм, че може да се уреди - увери го Грей.

Влязоха в познатата зала. Промените бяха забележителни. На масата имаше само две-три книги. Явно дешифрирането на стари съобщения изискваше само два свободни часа и съвсем малко справочна литература.

- Как успяхте да се справите толкова бързо? - попита Грей, след като се настаниха.

- С кое? С последните думи на Мериуедър ли? Не беше трудно. Шифърът, който са използвали с Джеферсън, е добре известен. Сигурен съм, че от време на време са прибягвали и до по-сложни, но за по-голямата част от кореспонденцията са използвали простия вариант. А и като се има предвид, че Мериуедър е писал, докато е умирал, напълно логично е да използва най-познатия му шифър.

Грей си представи как Луис, прострелян два пъти - в корема и в главата - се мъчи да остави последното си съобщение.

Хейсман оттласна стола си на колелца покрай масата и взе една от книгите.

- Мога да ви покажа. Става въпрос за код, основан на шифъра на Виженер. Бил е разпространен в Европа по онова време и се е смятал за непробиваем. Ключът към него е тайна дума, известна само на общуващите. Джеферсън и Луис винаги са използвали думата „артишок“.

- Артишок ли?

- Да. За самото кодиране и декодиране се използва таблица с двайсет и осем колони и редове с букви и цифри...

Телефонът на Грей пропя мелодично. „Ето го и спасителния звънец“.

- Извинете ме за момент.

Стана и тръгна към вратата, но спря и кимна към Сейчан.

- Доктор Хейсман, защо не обясните за шифъра на колегата ми? Веднага се връщам.

- С най-голямо удоволствие.

Сейчан го изгледа кръвнишки и завъртя очи.

В коридора усмивката му изчезна, когато видя колко гласови съобщения е получил. През целия ден бе използвал предплатения телефон и се беше сетил да сложи батерията на личния си апарат едва когато кацнаха във Вашингтон. Явно бяха нужни повече от четирийсет и пет минути за прехвърляне на обажданията, след като беше включил телефона.

Впери поглед в екрана.

„Може би това е една от причините за закъснението“.

За последните дванайсет часа беше получил двайсет и две съобщения, всички от един и същи номер. Наруга се, че не се е обадил по-рано. Спомни си, че бе получил първата гласова поща от майка си по време на бягството им от Форт Нокс. Тогава нямаше време да й отговаря и обаждането съвсем изхвърча от ума му в цялата последвала суматоха.

Започна от първото, като вече усещаше познатото напрежение в основата на гръбнака си. Приближи телефона до ухото си.

- Грей, майка ти е. - Винаги започваше така. „Сякаш не ти познавам гласа, мамо“. - Десет и половина е и искам да ти кажа, че баща ти не е добре. Не е нужно да идваш, но реших, че трябва да знаеш.

„А така...“

Вместо да изслушва всички съобщения, натисна копчето за повторно набиране. По-добре беше да научи всичко от първа ръка. Телефонът звъня дълго, след което се включи секретарят.

Напрежението му се засили. Искаше да знае какво става и прослуша останалите съобщения.

- Грей, пак е майка ти. Положението се влошава, така че смятам да се обадя на онзи номер, дето ми остави.

„Точно така, мамо...“

Следващите пет съобщения бяха все по-тревожни. Домашният лекар, чийто номер беше оставил, беше решил, че пристъпът на баща му е достатъчно тежък, за да се наложи ново посещение в болницата.

- Грей, искат да задържат баща ти за няколко дни. Да направят още един ядрено-магнитен резонанс... нали така, Луис? - На заден план се чу: „Точно така, Хариет“.

- Както и да е, всичко е наред. Не исках да те тревожа.

Но след това имаше още пет обаждания. Продължи да ги прослушва. Майка му все повече се объркваше покрай изследванията, осигуровките и всевъзможните формуляри.

- Защо не ми се обаждаш? Извън града ли си... разбира се, че си извън града. Нали ми каза. Май ще е по-добре да полея цветята ти. Все забравяш.

Последното съобщение беше само отпреди час. Тогава беше още във въздуха.

- Грей, имам час във фризьорски салон недалеч от апартамента ти. Още ли си извън града? Ще полея цветята ти на отиване. Май имам ключ. Казах ти, че имам час за фризьор, нали? В един часа. Може да хапнем заедно, ако си си вкъщи.