Ролинс, Джеймс - Олтарът на рая

- Сиамски близнаци! - промълви Лорна.

Маймунките бяха съединени - в буквалния смисъл - в бедрата, слети една с друга, с три крака и четири предни лапи.

- Горките създания - прошепна тя. - Изглеждат полумъртви от глад.

Маймунките дойдоха при решетката. Ясно личеше, че се нуждаят колкото от храна, толкова и от успокоение. Очите им бяха огромни, особено за малките им личица. Джак усети глада и страха им, а също и искрица надежда. Бръкна в джоба си и измъкна блокче зърнена закуска. Разкъса опаковката със зъби, отчупи едно парче и го подаде на Лорна.

Тя леко го пъхна през решетката. Едната маймунка го пое с мъничките си пръсти, след което двете се дръпнаха назад да си поделят лакомството - загризаха го от двата края. Очите им обаче нито за миг не се отделиха от Лорна.

Тя погледна Джак и за момент той видя в нея момичето, което помнеше от училище, преди да постъпи в морската пехота. Тя ходеше с по-малкия му брат Том през втората й година в гимназията - и през лятната ваканция. Той пропъди спомена.

Лорна като че ли усети надигналата се в него болка. Лицето й се стегна и тя отново започна да се държи като професионалист. Кимна към другите клетки.

- Покажи ми.

Джак я поведе по пътеката между клетките, като осветяваше тъмните места с фенерчето. Във всяка имаше различни животни, някои познати, други - не. И подобно на маймуните, у всички тях се наблюдаваше някаква изродена аномалия. Спряха до голям стъклен терариум, в който имаше дълъг четири и половина метра бирмански питон, навит около купчина яйца. Змията изглеждаше съвсем нормално, докато пръстените й не се стегнаха около яйцата и не разкриха две двойки свити закърнели лапи, покрити с люспи. Имаше даже нокти, сякаш напомняне за произхода й от гущерите.

- Прилича на тежка форма на атавизъм - каза Лорна.

- Как се превежда това на английски?

Тя се усмихна смутено и извинително.

- Атавизъм имаме, когато у някой индивид се прояви генетична черта, изгубена преди много поколения.

- Тоест генетично връщане в миналото?

- Именно. В този случай връщането е до времето преди змиите да изгубят крайниците си.

- Доста дълго връщане, а?

Тя сви рамене и продължи нататък.

- Повечето атавизми са резултат от случайна рекомбинация на гени. Но не мисля, че това тук е случайно, предвид толкова много примери.

- Тоест искаш да кажеш, че някой нарочно ги е отгледал такива. Възможно ли е подобно нещо?

- Не е изключено. Генетиката измина дълъг път и продължава да се развива. В ЦИЗВО успяхме успешно да клонираме диви котки. Дори съчетахме флуоресцентен протеин от медуза и получихме котка, която свети в тъмното.

- Господин Зелени гени. Четох за това - рече той. - Всъщност това е една от причините да потърся точно теб. Трябваше ми експерт по генетика и развъждане. Някой, който да може да ми каже кой би могъл да създаде този шантав товар.

Поведе я навътре в трюма. В един голям кафез имаше куп прилепи с размерите на футболни топки.

- Вампири - каза Лорна. - Но десет пъти по-големи от нормалното. Може би някаква форма на първобитен гигантизъм.

По-нататък имаше лисица с размерите на малка мечка. Тя засъска, изръмжа и се хвърли към решетките. Двамата бързо я подминаха и спряха за момент пред висока клетка с папагал с нормални размери, но без пера.

Папагалът изграчи силно, скочи към решетките и ги заразглежда, като въртеше глава. На Джак му бе трудно да скрие отвращението си. В това същество имаше нещо много чуждо и сбъркано.

Лорна пък приближи клетката.

- Когато се излюпват, малките са без пера или са покрити само с пух. Не зная дали този не е останал в това състояние или също става въпрос за атавизъм. Всъщност според някои теории птиците са най-близките роднини на динозаврите.

Джак не възрази. В това създание с гола кожа и клюн определено имаше нещо праисторическо. Но онова, което го изнервяше най-силно, бе острото му внимание.

Птицата отново скочи на пръчката си и забърбори нещо на испански. Тази черта на папагала - способността да имитира - си беше останала непокътната. След секунди птицата започна да рецитира поредица числа на английски. Произношението и дикцията й бяха абсолютно човешки, макар да произнасяше думите малко по-остро и по-високо.

- ... три едно четири едно пет девет две шест пет...

Продължиха нататък, но Лорна изведнъж се закова на място и се обърна към кафеза. Птицата продължаваше да грачи числата. Редеше ги едно след друго, без прекъсване.

- Какво има? - попита Джак.