Дийл,Уилямch - Спектакълът на Злото

- Още не сме отворили.

- Казвам се Мартин Вейл. Ще изчакаме вътре.

- Вейл?

- Отскоро ли си в града? — попита Стенър.

- Да.

- Това е окръжният прокурор. Ще изчакаме вътре.

- О! Ясно. Давайте.

- Заместник на окръжния прокурор — отбеляза Вейл, докато преминаваха през опушената кухня.

- Аз съм новият барман — каза непознатият.

- Как се казваш?

- Луис. Но можете да ми викате Лу.

- Радвам се да се запознаем, Лу — каза Вейл и се здрависа с него.

Огромната кухня бе обзаведена с неръждаеми рафтове и поставки. В единия ъгъл имаше висок хладилник с прозрачна врата. Боби Уо, готвачът-китаец, режеше лук с такава бързина, че ръката му не се виждаше. Чок, чок, чок, чок. Вейл спря, за да прочете закачения на стената лист със "Специалитета на деня".

- Лайна върху керемида — каза Уо, без дори да намали скоростта.

- Това го ядохме вече три пьти тази седмица — възпротиви се Вейл.

- Кажи го на шефката. — Чок, чок, чок, чок.

- Стига с тия глупости — дочу се ръмжащ глас от другия край на помещението. В кухнята влезе Пеперудата — под метър и шейсет, но над сто килограма. Имаше и кълцан бифтек, нали?

- Знаеш ли за какво си мисля напоследък, Пеперудо? За палачинки.

- Палачинки?!

- Нали се сещаш — едни такива от тесто, с...

- Направи му палачинки! - извика тя към Боби. — А ти, генерале?

- Майор — каза Стенър. — Както винаги.

- Две рохки яйца, не повече от три минути и половина, сух хляб, препечен бекон — викна тя на Боби.

- Кафето готово ли е? — попита Вейл.

- Ако не беше, нямаше да съм толкова дяволски любезна — отвърна тя. После се затътри нанякъде. Беше обула стари, изпокъсани мъжки пантофи.

Вейл и Стенър си сипаха кафе и седнаха на обичайната си маса в дъното. В единия й край бяха хвърлени сутрешните вестници.

- Мисля си за онова — каза Стенър.

Вейл се усмихна. Разбира се. Стенър винаги мислеше.

- Чудиш се защо в бунището ли? — попита Вейл, без да вдига поглед от вестника.

- Не. Чудя се кои са тези хора. Колко са лежали там? Не липсват ли някому?

- Да се отърват от тях точно в градското бунище е доста иронично, нали?

Стенър се втренчи в чашата си, после каза:

- Не мисля, че става въпрос за масово убийство. Нещо не пасва.

- Знаем ли нещо за тези хора?

- Имаме двама мъже и жена. Различни по възраст, размери и външен вид. Червенокос, блондинка и плешив мъж с изкуствено око.

- Може и да има връзка. Може би... може би са били от един и същи квартал, работили са в една и съща сграда, обядвали са в един и същи ресторант... — Вейл сви рамене и продължи да разгръща вестника.

- Интуицията ми подсказва, че не става дума за масово убийство.

- Шесто чувство, а?

- Не съвсем. Интуицията идва от опита.

- О, така ли?

Стенър за момент погледна Вейл, отпи от кафето си и продължи:

- В такива случаи телата обикновено не се крият. Оставят ги така, че да ги намерят веднага. Това е част от сценария.

Вейл не повдигна глава.

- И така, какви са вероятностите? — продължи Стенър. — Три трупа в бунището. Можем ли да предположим, че не са там случайно?

Вейл се съгласи, без да вдига поглед от вестника.

- Бъди сигурен.

- Погребение?

- Поръчано от кого?

- От хората, които са се отървали от тях.

- Платено убийство?

- През трийсетте мафията погребвала жертвите си в едно блато край Ню Джърси. Доста трупове имало.

Закуската се появи и разговорът прекъсна за петнайсет минути. Стенър внимателно наряза бекона си и го омеша с яйцата. После атакува сместа с вилицата и ножа си. Когато привърши, изтри устата си с една хартиена салфетка и допи кафето си.

- Както винаги, Еклинг ще оплеска нещата. Иска му се да приключи набързо.

Вейл се засмя.

- Разбира се. Сега е под пара. Телевизията ще разнесе новините из цялата страна.

Той също свърши и се отпусна в стола си.

- Може да е специална услуга. Нали разбираш — застрелваш мащехата си, обаждаш се на нужните хора, те идват, вдигат торбата и я изхвърлят вместо теб.

- Очевидно не осъзнаваш сериозността на случая — каза Стенър. — Възможно е жертвите да са били замесени в нещо като гангстерска война. Възможно е дори да са били баровци от мафията — тези, дето ходят на църква и носят вратовръзки. — Той спря за момент, после добави: — Знаеш, че подобни хора имат връзки дори с политиците.

- Е, това вече звучи доста потискащо.

- Това е положението.

- Абъл, имаме доста други грижи. Еклинг разполага с цяла седмица, преди да можем да се включим. Нека дотогава го оставим на спокойствие.