Дийл,Уилямch - Спектакълът на Злото

"Още един час — повтаряше си Джизъс Суарино, познат в своята махала като Гаучо. — Още само час и изчезвам оттук."

Той дръпна ръчките. Булдозерът се завъртя на място и избута поредната купчина боклук. Машината се разтресе, веригите се бореха с несигурната почва. Скрити зад запотените скиорски очила, очите на Суарино проследиха как булдозерът разстла боклука върху старите остатъци. Той даде на заден ход и пое поредната купчина. Докато я повдигаше, нещо привлече вниманието му.

Суарино отново върна машината назад. Ръмженето на двигателя се усили, булдозерът потрепера и клапанът шумно изпусна пара. Джизьс присви очи и изтри с ръкавицата си запотените стъкла на очилата.

И изведнъж се вледени. Булдозерът бе повдигнал от купчината боклук... труп. Череп с празни очни кухини, разядени, покрити с мръсотия остатъци от кожа и полюшвани от вятъра снопчета руса коса се люлееше точно пред очите на Суарино. Главата клюмна напред и челюстта опря в разкъсания гръден кош.

- Аааа! — изкрещя Джизьс ужасено зад маската.

Смъкна очилата и се наведе напред. Трупът се килна настрани, едната ръка се размърда и сякаш посочи с разядените си пръсти Суарино. Той изгаси двигателя, изскочи от кабината и потъна в боклука почти до колене. Закрещя, смъкна маската и хукна към сградата в края на бунището.

Мартин Вейл мразеше телефоните. Те създаваха проблеми. Нарушаваха спокойствието. Прекъсваха плановете му. Но дългът повеляваше главният прокурор на града (и първи заместник на окръжния) винаги да е на линия.

Те бяха навсякъде. Само в апартамента му имаше три отделни линии. Едната бе секретна, достъпна само за първия му помощник Абъл Стенър и личната му секретарка Наоми Чанс. Всички телефонни апарати бяха с преносими слушалки и автоматични секретари. В куфарчето си винаги носеше мобифон, а в колата — още два. Единственото убежище от звъна им беше под душа и банята. Особено мразеше нощните обаждания, защото макар да бе нагласил всеки от телефонните апарати да звъни колкото се може по-тихо, пиукащите сигнали го измъкваха и от най-дълбокия сън.

Зазвънеше ли секретният, новините винаги бяха лоши. Сега той бипкаше вече цяла минута. Вейл най-сетне се претьрколи по гръб и напипа в тъмното слушалката върху шкафчето до главата си.

- Колко е часът? — сънено промърмори той.

- Почти пет — отвърна спокойният глас на Стенър.

- По-точно?

- Четири и двайсет.

- Ти си садист, Стенър. Обзалагам се, че набиваш клечки под ноктите на малки деца, палиш ги и се смееш, докато те крещят.

- По-добре си облечи някои по-стари дрехи.

- Къде отиваме?

- Двайсет минути ще ти стигнат ли?

- Какво се е случило, Абъл?

- Ще ти звънна от колата.

И затвори.

През следващата половин минута Вейл не престана да ругае. Светна нощната лампа, за да не заспи отново. Опъна се, изрита завивките и полежа с разперени ръце в студената стая, докато не се събуди съвсем.

Четири и двайсет сутринта. По дяволите! Той стана, нахлузи халата си и се отправи към кухнята. Сипа хладка вода в кафемашината и измъкна от шкафа кутията с кафето. После се насочи към банята.

След петнайсет минути вече беше нахлузил кадифени панталони, вълнен пуловер и здрави кожени ботуши. Напълни два термоса с кафе и взе от бюрото няколко документа, които натъпка в куфарчето си. Когато телефонът звънна, бе готов за тръгване.

Вдигна слушалката и каза:

- Моли се наистина да е нещо важно.

После затвори. Пъхна се в коженото си яке и пое към фоайето десет етажа надолу.

Майор Абъл Стенър вече го очакваше зад кормилото на колата си. Беше облечен в сив костюм на райета. Вейл го бе повишил в майор, когато го покани за главен следовател. Стенър използваше званието си рядко, освен пред щатската полиция. В градското управление единственият с по-висш чин беше самият шеф.

Вейл му подаде единия термос.

- Благодаря — каза Стенър.

- Стори ми се, че спомена нещо за стари дрехи. Облякъл си се като за официален прием.

- Нямах време — отвърна той, докато се отлепяха от тротоара.

Стенър, сериозен и спокоен мъж, чието каменно лицеи стоманен поглед не допускаха никаква емоция, бе не само най-доброто ченге, което някога градът бе имал, но и човек, който пестеше думите си, рядко се усмихваше и използваше кратки, сбити изречения.

- Къде отиваме, по дяволите?

- Ще разбереш.

Вейл се отпусна назад и отпи от кафето си.

- Ти въобще ли не спиш, Абъл?

- Питаш ме всяка седмица.

- Но никога не ми отговаряш.