Дийл,Уилямch - Спектакълът на Злото

Двуетажната им къща беше на повече от седемдесет години, построена близо до центъра на града. Имаше голяма веранда, огромна морава пред входа и старомодна кухня, в която съжителстваха стара печка с дърва и газов котлон. Къщата бе единственото наследство на Джордж Балфур. Бе прекарал в нея целия си живот, а родителите му изживяха последните си дни в спалнята, която сега делеше с жена си.

Обичаше сутрин, щом слезе на първия етаж, да го посрещат уханията, които помнеше от детството си — кафе, печен бекон, а през лятото — и свежи плодове. Телевизорът да е включен на "Тудей шоу", а вестникът да го чака на масата.

Бе облечен както винаги — панталони в цвят каки, бяла тениска, тежки, отлично лъснати ботуши и оранжево шушляково яке, на гърба на което пишеше "Електрическа компания на Южен Илинойс". Вляво отпред имаше надпис "Главен надзорник". И облеклото, и домът, и семейството му говореха за човек, който живее подредено и предсказуемо. Балфур определено не обичаше изненадите или промените.

Той целуна сина си за добро утро, изтри оплесканото му с храна лице и нежно положи устни върху тила на Линда. Тя вдигна глава и му се усмихна. Беше леко закръглена жена, с едва забележими преждевременни бръчки около очите и устата и вързана назад кестенява коса. Бръчките, както често обичаше да казва Джордж, бяха резултат от честия й смях.

Нямаше нищо, което да помрачава това семейно щастие.

- "Сейнтс" най-сетне бяха бити вчера — съобщи тя, когато той седна.

- Крайно време беше — отвърна той, преглеждайки първата страница на вестника. — Между впрочем, днес следобед трябва да отскоча до Карбъндейл. Основният им трансформатор е излязъл от строя. Може да закъснея за вечеря.

- Добре. Шест и половина? Седем?

- О, предполагам, че в шест и половина ще съм тук.

След половин час вече беше на верандата. Пикапът на Люис Холиуел спря отпред. Джордж целуна Линда и Адам и се качи в камионетката, откъдето им помаха още веднъж, преди Люис да завие зад ъгъла. Улицата бе безлюдна, като се изключеха мисис Айкън, излязла да прибере сутрешния си вестник, и самотният мъж, който се спускаше по пътеката зад къщата и носеше куфарче с инструменти. Бледото слънце се показваше иззад хълмовете на изток и обещаваше поредния красив, безоблачен ден.

След половин час Мириам Пероне, съседката на семейство Балфур, забеляза, че задната им врата е отворена. Странно, тази сутрин бе доста хладно. Малко по-късно тя пак хвърли поглед през прозореца на кухнята си — вратата още зееше. Тя излезе и се насочи през поляната към къщата на семейство Балфур.

- Линда?

Никакъв отговор. Тя се приближи до вратата.

- Линда?

Отново нищо.

- Линда, аз съм, Мириам. Задната ти врата е отворена?

Тишина. Беше й неудобно да е в кухнята — не искаше да притеснява съседите си. Но все пак влезе.

- Линда?

Внезапно я обзе необяснимо чувство на ужас. Устата й пресъхна. Чуваше телевизора, но нямаше и следа от Линда и детето. Тръгна към всекидневната. Още от вратата видя празната кошарка на Адам, а след миг забеляза и телцето му на килима пред себе си.

Прекрачи прага и спря. Устните й потрепераха за миг, който й се стори вечност, сетне гъргорещият звук в гърлото й се превърна в пронизителен вик.

На няколко стъпки от детското креватче в локва кръв лежеше сгърченото тяло на Линда Балфур. Очите й бяха широко отворени, замръзнали в ужас. От опръскания с кръв телевизионен екран Кейти Кърик и Уилърд Скот се шегуваха за времето.

Ето така започна всичко.

ГОЛЕМИЯТ ГРАД ЧЕТИРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

1.

Бяха най-мрачните часове преди зазоряване. Мощните прожектори разкъсваха мъглата. Монтирани върху високи метални пилони, те разпръскваха светлина върху огромното димящо бунище и осветяваха смачкани пластмасови бутилки, счупени съдове, кашони, парцали и купчини гранясали хранителни отпадъци. Градското сметище приличаше на огромна планина от боклук, на вонящ хълм на фона на отдалечените на мили небостъргачи. Зловонни изпарения се издигаха от този развъдник на бактерии и подплашени от светлината и от булдозера, който с ръмжене заравняваше боклуците, наоколо се щураха малки сиви сенки.

Мъжът в булдозера, добре опакован в няколко пласта дрехи, приличаше на извънземен нашественик. Беше облечен с дълги ватирани панталони, фланелена блуза, дебел вълнен пуловер, пухено яке, предназначено сякаш за арктически студове, шапка, която покриваше ушите му, медицинска маска, предпазваща го от измръзване и от смрадта, дебели кожени ръкавици и скиорски очила. В слушалките на уокмена му гърмеше "Ми Тиера" на Глория Естефан, заглушавайки рева на огромната машина.