Дийл,Уилямch - Спектакълът на Злото

- Тоест все още не знаем нищо, така ли? — попита Вейл.

- Знаем, че имаме три трупа, заровени в този боклук кой знае откога.

- Няма да е много лесно да разберем колко са престояли тук — съгласи се Стенър. — Важно е къде точно са намерени.

Джонсън кимна.

- Направихме необходимите снимки и измервания. Ако времето не се скапе съвсем, ще дойде и хеликоптер, за да снимат отгоре.

- Добре.

Преди време Джонсън бе подчинен на Стенър, а когато той напусна, го повишиха в лейтенант. Сега беше капитан, даваше нощни дежурства и не можеше да забрави нещата, на които го бе научил бившият му началник, включително силната му интуиция. Беше единственото приятно изключение в зле настроеното към Стенър полицейско управление.

- Еклинг още ли е тук? — попита Вейл.

- О, да. Там долу, опитва се да се прави на важен пред журналистите от "Канал 7". Те първи надушиха какво става.

- Някакви идеи? — попита Стенър.

- Всъщност не. Предполагам, че тримата са били изхвърлени горе-долу по едно и също време, но не мога да съм сигурен. Булдозерите непрекъснато избутват нови и нови купчини боклук. — Джонсън се озърна. — Извинявай, трябва да огледам торбата, която донесоха току-що. Освен това Еклинг гледа насам. — Той отново изцъка. — А за тази вечер забавленията ми стигат.

След което изчезна.

- Ще те изчакам в колата — каза Стенър. Откакто напусна, не беше разменял и дума с Еклинг.

Шефът на полицията изкачи малкия хълм, следван от телевизионния екип. Обясняваше им нещо и размахваше ръце, от устата му изскачаха облачета пара.

- Виждам, че човекът от прокуратурата вече е тук — озъби се той. — Всички обичаме цирка.

Еклинг винаги наричаше Вейл "човека от прокуратурата" и думите му звучаха едва ли не като обида. Тримата мъже от телевизионния екип, които вече бяха измъкнали цялата възможна информация от Еклинг, обърнаха камерата към Вейл.

- Някакъв коментар, мистър Вейл? — попита репортерът, дребен двайсетинагодишен хлапак с лице почти изцяло закрито от качулката на якето. Казваше се Били Пиърс.

- Аз съм просто любопитен зрител — отвърна Вейл.

- Можете ли да изкажете предположение за това, което се е случило тук?

- Не обичам да изказвам предположения, Били. Благодаря.

Той се обърна към Еклинг, а екипът, доволен от неговата лаконичност, се втурна към микробуса си, за да потърси защита от вятъра.

Еклинг беше висок мъж с очила и наченки на бирено коремче.

- Какво става, Мартин, нямаш ли търпение? — попита той.

- Знаеш защо съм тук, Ерик. Обсъждали сме това доста пъти.

- Не можеш дори да изчакаш труповете да изстинат - измърмори той.

- При тези температури няма да им е нужно много време.

- Просто искаш лицето ти да се появи в сутрешните новини — грубо отбеляза Еклинг.

- А не е ли това причината и ти да си тук? — ведро попита Вейл.

- Виж, приятелче, според закона имаш право да се намесиш чак след седмица. Какво ще кажеш да ни оставиш да си вършим работата?

- Това наистина би било напредък за теб, шефе — мило отвърна Вейл.

- Върви на майната си — каза Еклинг и се отдалечи.

Вейл се върна в колата и се отпусна на седалката. Топлината размекваше тялото му.

- По дяволите, навън наистина е голям студ.

- Успяхте ли да си поприказвате сърдечно с Еклинг?

- Да, има напредък. Дори не се ухапахме.

2.

Стенър изви колата и подкара обратно към града.

- Карай към Пеперудата — каза Вейл. - Умирам от глад.

- Още не е отворено.

- Нищо. Ще влезем през задния вход.

Вейл отпусна глава назад и затвори очи, замислен за Стенър и немногословността му. Скоро след като бяха станали екип, се наложи да отидат до някакво малко градче на юг, откъдето трябваше да вземат някаква гаранция. Час и половина натам, час и половина обратно.

Когато слезе от колата, Вейл се наведе към прозорчето и каза:

- Абъл, току-що изминахме тричасов път и ти употреби точно дванайсет думи, две от които бяха "здравей" и "довиждане".

Стенър отговори:

- Съжалявам. Следващия път ще бъда по-кратък.

Каза го без усмивка и без следа от хумор. По-кьсно Вейл разбра, че е бил съвсем сериозен.

Пътуваха петнайсетина минути в пълно мълчание, после, когато вече наближаваха града, Стенър каза:

- Трябва да се справим с това.

- Както винаги — отвърна Вейл, без да отваря очи.

- Голяма каша.

- Така е с повечето убийства.

Повече не промълвиха, докато Стенър не сви зад "При Пеперудата" и не спря до табелката с надпис "Запазено място за колата на окръжния прокурор". Вейл се пребори със силния вятър, доближи се до вратата и почука. Тя се открехна и в процепа изникна едър непознат здравеняк.