Дийл,Уилямch - Спектакълът на Злото

- Просто искам да сьм готов.

- Сигурен съм, че ще бъдеш.

Стенър за момент се замисли, после каза:

- Чудя се какво ли би казал Съдията?

За миг Вейл сякаш се пренесе в друго време, очаквайки Съдията да отвори вратата, да влезе, облечен в костюм от туид, с неизменния "Ню Йорк Таймс" под мишница, да поздрави и да се настани на обичайното си място, да закусва, четейки вестника и говорейки за право.

Съдията имаше четири любови: Джени, Мартин Вейл, правото и конните надбягвания. Но две трагедии почти го разбиха. Неговата обична Джени, истинска южнячка и дама, за която бе женен от тридесет и седем години, стана жертва на автомобилна катастрофа и без да излезе от кома, почина месец по-късно. В опит да потисне мъката той започна да залага и през следващия месец загуби на конни състезания над трийсет хиляди долара. Репутацията му беше буквално в ръцете на букмейкърите. Спаси го предаността на адвокатите, прокурорите, полицаите, журналистите и политиците, които уважаваха неговата справедливост и мъдрост. Те изплатиха дълговете му, като всеки, според възможностите си, участваше било с еднодоларова банкнота, било с четирицифрен чек.

След като се пенсионира, той прекарваше времето си или като консултант на Вейл в неговите дела, или в задната част на салона на Уол Ай Макгинти, където наблюдаваше електронното табло със залаганията и всички чертички, числа и други късчета информация, които биха изглеждали като извънземен език за обикновения човек. Винаги сядаше в люлеещия се стол в дъното, кръстосваше крака и внимателно проследяваше развитието на събитията. В скута му беше легендарният му черен тефтер, а в пръстите — неизменната писалка "Монблан".

Черният тефтер! Съдията въображаемо залагаше всеки ден и си водеше бележки за всяко състезание, надпревара, жокей или кон. Логиката и опитът му позволяваха да прави важни изводи и през последните десет години да печели наужким почти всяко състезание. Букмейкърите дотолкова се плашеха от съдържанието на черния тефтер, че веднъж се бяха събрали и му бяха предложили шестцифрена сума, само и само да го изгори. Той отказа, но никога не заложи наистина и не сподели с друг информацията, която имаше. Досега бе спечелил невероятното богатство от два милиона долара, но, разбира се, само на хартия.

И така, той прекарваше сутрините си при Пеперудата и спореше с младите адвокати, а следобед отиваше при Уол Ай Макгинти.

Другата му страст бяха облозите с Марти Вейл. Това не беше обикновено предизвикателство, а проверка на четиридесет и пет годишния му опит като адвокат и съдия. Споровете и сътрудничеството му с Вейл го възбуждаха дори повече от конните залагания. В зависимост от това кой бе победил, другият търкулваше към него сребърен долар. През близо петнайсетте години на тази практика Съдията беше с двайсет и две сребърни монети пред Вейл.

Хей Хей Пинеро, един от клиентите на Вейл, веднъж беше нарекъл Съдията "перко". "Голям перко е този", бе казал Пинеро и определението му бе съвсем точно.

Един наистина голям перко.

А сетне възрастта и нелекото минало дадоха своето отражение върху стария правист. Осемдесет и една годишен, той успя да преживее три удара, но последният почти го парализира. Съдията седеше сам в своята къща, гледаше през прозореца, обсебен от спомени и мрачни мисли, докато не се появеше някое от момчетата на Уол Ай Макгинти, което му помагаше да се облече и внимателно го откарваше до салона, където го посрещаха с радостни възгласи. Макгинти винаги лично го връщаше вкъщи, щом затвореше вечер.

Всеки ден имаше задължителен посетител. Вейл, личната му секретарка — несравнимата Наоми, Стенър или някой от по-младите адвокати от офиса. Дори когато работата им пречеше лично да посетят Съдията, Вейл задължително пращаше някой полицай.

Шест дни в седмицата Съдията наблюдаваше конете и си записваше всичко в черния тефтер, който бе набъбнал до размерите на енциклопедия.

На седмия ден си почиваше. Свит в креслото, с покрити с дебело одеяло полупарализирани крака, изкривени ръце, тъмни очила и неизменните сиви фланели и костюм от туид, той седеше в градината с лице към слънцето.

Възрастта му бе отнела всичко освен гордостта.

И в една неделна юнска утрин преди две години, облечен в най-хубавите си дрехи, Съдията седна в градината, тихо заговори на отдавна отишлата си Джени за техния съвместен живот и за това колко му е мъчно, че я няма, и й каза, че не може да издържа повече. После лапна дулото на един "38 спешъл" и натисна спусъка.