Дийл,Уилямch - Спектакълът на Злото

- Просто се успокой — тихо каза Венъбъл. — Знам, че си разстроена, но всичко това ще ни отнеме само няколко минути. Моля те, кажи името си:

- Анжелика Стодард.

- Колко си годишна, Анжелика?

- Двайсет и една.

- И къде живееш?

- В общежитията на чикагския университет, където уча.

- Откога учиш там?

- От три години.

- Какъв е успехът ти, Анжелика?

- Тази година преминах с 5,43.

- Значи си отличничка?

- Ами, да. Имам и по-слаби оценки, но по основните предмети са отлични.

- Получаваш стипендия, нали?

- Да. Плаща таксата и учебниците ми.

- А откъде намираш пари за останалото?

- Майка ми поема всички разходи.

- Мисис Едит Стодард?

- Да.

- Как се казва баща ти?

- Чарлс. Чарлс Стодард.

- Работи ли?

- Не. Той е парализиран.

- И живее с майка ти?

- Да.

- Следователно майка ти е единствената подкрепа и за двамата с баща i и?

- Да.

- И доскоро тя работеше в "Делъни Ентърпрайзис"?

- Да. Мистър Делъни я уволни.

- Кой се грижи за баща ти през деня?

- Една сестра, която едновременно с това е и домашна помощница. Идва в осем сутринта и си тръгва в пет.

- Значи майка ти поема грижите за баща ти през останалото време?

- Да. Освен когато... когато трябва да работи до по-късно. Веднъж или два пъти седмично се прибирам вкъщи, когато нея я няма.

- Следователно и двете се грижите за баща ти?

- Да, но основно майка ми.

- Нещо промени ли се след нейния арест?

- Да. Сестрата напусна. Така или иначе, застраховката не е достатъчна, за да покрие заплатата й.

- И сега се грижиш за баща си сама?

- Да. Напуснах училище и се върнах у дома.

- Това означава, че когато майка ти загуби работата си, животът ви коренно се промени, така ли?

- Да.

- А арестът й допълнително усложнява положението ви, нали?

Анжелика кимна и сведе поглед.

- Доктор Саперщайн — той лекува баща ми — казва, че трябва да го изпратим в болница.

От очите й потекоха сълзи.

- Можете ли да си го позволите? Тоест, ако застраховката не успява да покрие заплатата на сестрата, откъде ще намерите пари за болница?

- Аз ще... ще си намеря работа. Ще продадем къщата...

Тя спря за момент, отново сведе поглед към скута си и когато вдигна очи, в тях вече се четеше гняв.

- Не е честно... — започна тя, после се поколеба и погледна към Едит Стодард. Очите й блестяха, гласът й се повиши. — Не е честно, защото не майка ми уби Делъни, а аз! Тя направи признание, за да ме предпази!

Съдийката застана нащрек. Венъбъл изглеждаше шокирана. Едит Стодард се изправи.

- Това е лъжа! — викна тя. — Аз убих Делъни, признах си, че го убих. Полицията е записала показанията ми. Престанете с всичко това!

- Не, ти престани, мамо — викна Анжелика. — Аз бях тази, с която гой се гавреше! Първия път, когато се случи, бях на осемнайсет. Работата ти зависеше от мен. Той ме заплашваше...

Съдебната зала полудя. Парвър се изправи.

- Възразявам, ваша светлост, възразявам!

- Нямах никаква представа, ваша светлост... — обади се Венъбъл.

- Мили Боже! — прошепна Наоми.

Вейл мълчеше. Гледаше Венъбъл сащисан.

- Истина е — извика Анжелика Стодард. — Онази вечер отидох при него, за да го помоля да не я уволнява, а той ме насили да...

- Възразявам, ваша светлост!

Макелрой няколко пъти удари с чукчето си.

- Тишина в залата — викна тя разгневено. — Тишина! Искам да видя адвокатите в кабинета си! Веднага! Съдът се оттегля на почивка.

- Извинете, ваша светлост, може ли да поговоря със защитата преди да дойдем в кабинета ви? — попита Парвър.

Съдийката Макелрой изгледа гневно и двете.

- Добре — каза тя. — Петнайсет минути. След това ви искам в кабинета си.

Вейл погледна Венъбъл, която сви рамене, сякаш казваше: "Аз съм също толкова объркана". Той й се усмихна и поклати глава.

Вейл събра Парвър, Наоми, Сен-Клер, Стенър и Флеърти в една малка празна стая до съдебната зала.

- Окей, Шана — каза той, когато затвориха вратата. Какво смяташ да правиш сега?

Тя го погледна право в очите и каза:

- Нямам никаква представа. Дори не знам какви са възможностите.

- Мислиш ли, че Венъбъл е планирала всичко това, или е също толкова шокирана, колкото и ние? - попита Наоми.

- Не мисля, че го е планирала — отвърна Вейл. — Но вероятно е предполагала, че ще се случи.

- Не забравяй, че й изигра подобен номер преди десет години — обади се Стенър.

- Дори така да е — намеси се Шана. — Но всъщност с кого трябва да се захванем? Абъл, какво ти подсказва интуицията? Майката или дъщерята?